До Рафаело и назад

София става Вавилон през уикенда. В ерата на евтините самолетни полети градът малко по малко се превръща в част от Европа. Софиянци отлитат и на тяхно място от летището се стичат разноцветни и разноезични хора, любопитни за екзотични култури като нашата така, както и ние за тяхната. На разстояние от няколко часа сме до днешна Европа, до цялата й история и изкуство, част от която е и нашата – шумна, но сива, периферна, но самоуверена… и може би все по-малко ганьовска.

Пътят до всички точки на Европа най-евтино минава през интернет. Там открихме най-достъпните цени за полет до Милано, отиване и връщане ни струваше 90 лв. на човек. По-изгодно е, ако не пътувате сами – така и спането е на повече от прилични цени. Ние попаднахме на един от хотелите без рецепция, платихме онлайн, а кодовете за вратите получихме по мейла.

Туристът днес знае 2 и 200, и 2000 – а в нашия случай уикендът излезе около 200 лв. на човек. Със самолет до чужбина вече е по-евтино от разходка с кола или автобус до Варна, там обаче няма да видите оригинали на Рафаело и Ботичели, нито да пиете най-доброто капучино, правено някога.

Милано няма славата на прочутите средновековни градове в Италия – но и днес, както и през Ренесанса, той продължава да е сред най-богатите на полуострова. Това намира отражение във всеки аспект на бита и изкуството. Никой не жали пари за култура – а у нас, знаем, често е обратното. Там не събарят старите сгради като в България, за да построят паркинги. Как го правят – и подземните им паркинги са под 200-300-годишни къщи, и културното им наследство е непокътнато?!

Дворецът Бери-Мерегали на ул. „Капучини“, построен през 1911 г.

В пътеводителите ще ви препоръчат да видите най-напред Дуомо – катедралата в центъра на града – а сетне и музеите наоколо. Малко по-далече е „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи – в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“, но за нея трябва да резервирате посещението си поне два месеца по-рано – отново в интернет. Днес по музеите вече рядко ще видите едновремешните опашки – записвате си ден и час онлайн и не чакате. Катедралата действително е впечатляваща – за мен е като сметанова торта от мрамор, с десетки статуи, шприцовани по фасадата. Много от тях са вдъхновени или направо копирани от известни ренесансови картини – моят поглед например случайно попадна на фигура, видимо повлияна от „Атинската школа“ на Рафаело.

Скулптура от фасадата на миланската катедрала

За да видите оригинал на Рафаело, посетете „Брера“ – втората най-ценна сбирка в Италия след Галерия Академия във Венеция. „Сватбата на Дева Мария“ е сред безценните образци в галерията, в която се помещават още Художествената академия и Националната библиотека. В галерията са изложени творби на Джовани Белини, Тинторето, Веронезе, Мантеня, Карпачо, Лоренцо Лото, Караваджо…

Италиански ученици с учителката си пред шедьовър на Пиеро дела Франческа в „Брера“

Рафаело, „Сватбата на Дева Мария“, музей „Брера“

Мантеня, „Мъртвият Христос“, музей „Брера“

Първо обиколихме залите почти на бегом, защото беше пълно с ученици – не вдигаха шум, нито се смееха и щипеха пред някои картини, както сме виждали по наши музеи – напротив: учтиво и дори с интерес изслушваха обясненията на учителите си. Но за да видя тези добре картини, някои от които в огромни мащаби, ми беше нужна някаква форма на усамотение. Затова след първата обиколка се върнах да видя някои пропуснати зали и дали заради светлината, заради детайли или друго, онези, които бяха минали вече пред очите ми, отново привлякоха вниманието ми… Излизайки навън, останах с чувството, че съм пропуснала твърде много.

Караваджо, „Вечеря в Емаус“, музей „Брера“

Тинторето, „Чудото на Сан Марко“, музей „Брера“

Алтобело Мелоне, „Поклонението на пастирите“, музей „Брера“

Междувременно навън прехвърляше 25 градуса. По уличките чакаха строени маси в искрящи бели покривки, а край тях се вдигаше онази толкова приятна глъч по обедно време… И ми се удаде възможност да се почувствам и твърде много „оскубана“ – такъв шанс получаваш навсякъде в Италия, стига да разполагаш с необходимия бюджет. Цените в кръчмите определено не са така атрактивни, колкото тези за транспорт, но вкусът на пастата и пицата там е неземен – като срещата с ренесансовите майстори в музея преди минути. Ще кажете, че днес навсякъде умеят да правят пица и паста – така е, но в Италия го правят с фантастични продукти, чийто вкус е забравен на много места по света, а напоследък дори и в България.

От Милано е тръгнала кариерата на Леонардо да Винчи, от двора на управниците на града херцозите Сфорца. Днес обаче в „Брера“ има малко от Да Винчи – в момента дори не е изложено. Останали са части от фрески и в крепостта Сфорцеско“ и в Националния музей. В галерията „Виктор Емануил II“ има наредена изложба с изобретенията на Леонардо, показвана и в София. В този пасаж в момента Да Винчи присъства чрез попкултурата – звездата на попарта Джеф Кунс е аранжирал няколко витрини на магазин за чанти с творби на ренесансовия гений, на Ван Гог и на Рубенс. Дамските чанти са издигнати в култ в Милано, столицата на дизайна, на тях са посветени някои от най-ексцентричните витрини. Екстравагантното е откровена игра с кича и куриозното е, че е предназначена за определен тип туристи: руснаци, араби, азиатци. Цените от по няколко хиляди евро не ги плашат, настървяват ги. Впрочем, на една от витрините бяха изложени украсени чехли за баня, подобни на които продават по битаците у нас – много българи дори не подозират, че притежават дизайнерски модели за по 3 хил. евро.

Леонардо да Винчи като част от съвременната попкултура – „Мона Лиза“ с изображение на чанта в аркадата „Виктор Емануил II“

Дизайнът на витрините с чантите в пасажа е на Джеф Кунс

Отново чанти в галерия „Виктор Емануил II“…

… пак чанти…

… и чехли за баня. Може би и вие имате подобни и не знаете, че в Милано ги продават за по 3 хил. евро?

Около Дуомо се издигат палатите на днешните италиански богове, чиято най-ценна икона е луксът. Но много от тези домове на по няколкостотин години са малки частни музеи с фрески, с платна от Ренесанса с изображения на християнски светии и рояци от антични божества. В някои от тези палати може да се надзърне – в един таваните на фоайето са в стенописи и позлатени мозайки, друг има вътрешен двор със светци, живописвани над колонади, трети е със статуи в красив малък парк или градина… Най-разточителният заден двор, на който се натъкнахме, бе градина с няколко фонтана и езерце с истински розови фламинга. Ако попаднете в Милано, не пропускайте този птичи събор на ул. „Капучини“.

Парк в задния двор на палат в центъра на Милано…

… фрески във вътрешния двор на частен дом…

… и истински розови фламинга във вътрешния двор на миланска къща.

Езерце открихме и в друг палат – но със златни рибки. Намира се в основата на вътрешното стълбище в музея „Полди-Пецоли“ на ул. „Алесандро Манцони“. Еклектична колекция, дарена на миланската община от аристократа Джакомо Полди-Пецоли. Завещанието е от 1879 г., веднага след нашето Освобождение. Сбирката включва значителен брой стари часовници, някои слънчеви, накити и оръжия от античността насам, порцеланови съдове, статуи… но най-впечатляваща бе колекцията от платна с няколко безценни шедьовъра – на Мантеня, Джовани Белини, Ботичели, Пиеро дел Полайоло, Пиеро дела Франческа…

Мантеня, „Богородица с Младенеца“, музей „Полди-Пецоли“

Джовани Белини, „Мъртвият Христос“, музей „Полди-Пецоли“

Ботичели, „Пиета“, музей „Полди-Пецоли“

Пиеро дел Полайоло, „Портрет на жена“, най-прочутото платно в музея „Полди-Пецоли“

Статуя в музея „Полди-Пецоли“

Витраж с изображение на Данте в музея „Полди-Пецоли“

Вътрешното стълбище в музея „Полди-Пецоли“ и езерцето със златни рибки

Рибките в езерцето са истински.

Добре е българските колекционери да видят някои от малките музеи в Италия като този, преди да кичат колекциите си с названието „музей“ – особено пък ако решат най-сетне да отворят такъв. Сравнения от различно естество изникват непрекъснато при подобни разходки извън родината – не само когато говорим за изкуство, а за културата въобще. И прибирайки се обратно, знаете ли откъде започва България? Началото е още в на летището в Италия (в нашия случай), на опашката за паспортен контрол. Обявяването на изхода закъснява, трупа се огромна опашка, чува се основно българска реч и когато започнете да губите търпение, неколцина нашенци, натоварени с едро брандирани торби, се шмугват в опашката направо пред гишето. Добре дошли в България!

Бернардино Луини, „Сибил“, музей „Брера“