Ех, руският народец! Не обича да умира от естествена смърт!
Николай В. Гогол**
Едно от най-трудните решения, пред които са изправени хората по света в момента, е как да се отнасят към руснаците по принцип. Дали да прехвърлят цялата вина за войната в Украйна и заплахата за света върху личността на Путин, съчувствайки на обикновените хора в Русия, или все пак да осмислят факта, че 20-те години, в които Путин е на власт, биха били невъзможни без съучастието на огромната част от руския народ.
Народопсихологията на руснаците е територия, върху която са се упражнявали мнозина. Митовете за „широката руска душа“ и „величието на руската нация“ се поддържат живи заради таланта на руските творци, глашатаи на своята нация навън. А представите за масата руснаци се градят от лични впечатления, а те обикновено са едностранчиви.
Хората в България, които искрено подкрепят Русия и руснаците, каквито са те днес, всъщност ги разглеждат през историческата призма на благодарността, подхранвана десетилетия от официалната историография и социалистическата пропаганда. Приемат България като някакъв вид „продължение“ на Русия, без да си дават сметка колко всъщност сме различни. Дори едно просто наблюдение го показва – масата руснаци днес, повече от 70% според статистиката, вярват на властта непоколебимо, подкрепят правителството си сляпо, не се съмняват в нищо, което идва „отгоре“. Този процент при българите е под 10. Тук никога никой не вярва на властта, която и да е тя. Съмняваме се във всичко, което ни кажат официално и никога не бихме жертвали удобствата и живота си за някой местен Путин. Ще го проклинаме тихо на маса и ще гледаме да увъртаме, ако стане дума да нарушим комфорта си. Тази огромна разлика е нашето спасение.
А за да разберем непонятните руснаци, най-добре би било да се обърнем към самите тях. Не към тези от низините, а към големите руски таланти, към творците и мислителите на Русия. Склонни сме да обичаме Дядо Иван точно заради тях. Но се съмнявам, че наистина знаем какво мислят те за собствената си държава.
Нобеловият лауреат Иван Павлов, баща на руската физиологична школа, когото сме превърнали в нарицателно с израза „кучето на Павлов“, пише през 1932 г. в труда си „За руския ум”:
„Трябва да споделя своя тъжен поглед върху руския човек – той има толкова слаба мозъчна система, че не е способен да възприема действителността като такава. За него съществуват само думите. Условните му рефлекси са координирани не с действията, а с думите“.
Твърдението му намира тъжно доказателство във факта, че огромната маса от хора в Русия вярва на телевизионните внушения, че в Украйна няма война, а „военна операция“. Появиха се разкази на хора, които споделят, че са прекратили отношения с роднините си в Русия, защото те не им вярват, че живеят под артилерийски обстрел и бомбени заплахи. „Вяра в думите“, както твърди Павлов.
Защото много от хората в Русия сляпо се доверяват на едно правителство, описано още от руския писател Александър Херцен:
„Руското правителство, като обратен промисъл, подрежда към по-хубаво не бъдещето, а миналото“.
Руският историк от края на ХІХ и началото на ХХ век Василий Ключевски допълва картината с удивително пророческо заключение:
„Руската държава се държи като циганско племе, на което му е по-лесно да се премести на нова територия, отколкото да въведе ред в собствената си“.
Това илюстрира почти изцяло поведението на руската държава по отношение на проевропейски настроената Украйна.
Но е обяснимо. Обобщава го Иван Илин, руски философ, писател и професор. Лично Путин през 2005 г. участва в препогребването му в Донския манастир в Москва, предполага се, че цени и трудовете му. Та Илин пише:
„Русия е най-отвратителната, до повръщане гадна страна в цялата световна история. С метода на селекцията там са отгледани чудовищни морални уроди, за които самото понятие за Добро и Зло е обърнато наопаки. През цялата си история тази нация се въргаля в помията и при това иска да потопи в нея целия свят…“
И ако си мислите, че само неизвестни у нас философи имат подобни прозрения, предлагам да се обърнем към Пушкин. В едно от писмата си той казва:
„Руският народ е равнодушен до отказ от отговорност, до най-ниска справедливост, до най-малко истинност, народ, който не признава човешкото достойнство, който като цяло не признава нито свободния човек, нито свободната мисъл“
Най-големият руски класик поставя истинската диагноза на руския народ още в началото на ХІХ век.
Горе-долу век по-късно друг руски талантлив писател, който остава в паметта на хората повече с подкрепата си за болшевиките, отколкото с несъмнения си талант – Максим Горки, ще напише в статията си „За руското селячество“ през 1922 г.:
„Мисля, че за руския народ изключително много – толкова, колкото за англичанина е чувството за хумор – е характерно чувството за особена жестокост, хладнокръвна и сякаш пробваща пределите на човешкото търпение към болка, сякаш изучаваща здравината, устойчивостта на живота. В руската жестокост се усеща дяволски финес, в нея има нещо изтънчено, изискано. Това едва ли може да се обясни с думите „психоза“ и „садизъм“, думи, които всъщност нищо не обясняват.
Говоря не за отделните взривове на жестокост, а за психиката, за душата народна. (…) Изобщо у нас в Русия всеки с наслада бие някого. И народът смята боя за полезен, дори си е измислил поговорка: „Един набит струва колкото двама ненабити“. През 1917 – 1919 селяните заравяли пленените червеноармейци надолу с главата така дълбоко, че от земята се подавали само краката им. И се смеели как се гърчат краката. Или високо на дървото забивали с гвоздеи едната му ръка и единия му крак и се наслаждавали на мъките на жертвата. Червеноармейците пък съдирали кожата на живите пленници контрареволюционери, забивали им гвоздеи в главата, изрязвали на рамената им кожа и плът – като пагони“.
Явно не е успял Петър Първи, който – създавайки руската държавност като цяло – е казал:
„С другите европейски народи целите могат да бъдат достигани с човеколюбиви методи. С руснаците не е така. Ако не бях строг, то отдавна вече нямаше да владея руската държава и не бих я направил такава, каквато е. Имах работа не с хора, а с животни, които искам да превърна в хора“.
Авторът на първата официална руска „История“ в 12 тома Николай Карамзин потвърждава наблюденията на цар Петър:
„За руснака да излъже е като да си издуха носа. Лъжата за тях произлиза от робската им същност. Народ, който никога не е знаел и не е говорил истината, народ на духовни и физически роби. Жалки хора“.
Обожаваният и до днес в Русия Ленин също е бил безпощаден. През 1922 г. в писмото „По въпроса за националностите или за „автономизацията“, той също издава морална присъда над собствените си хора:
„И е напълно естествено, че „свободата да излезе от съюза“, с което оправдаваме себе си, ще се окаже празна хартийка, неспособна да защити руските инородци от нашествието на този истинно руски човек, великорус-шовинист, а всъщност подлец и насилник, какъвто е и типичният руски бюрократ“.
Малко преди него това пълно пренебрежение към другите, към „нерусите“, е било отбелязано от първия преводач на Аристотел в Русия Василий Розанов:
„Ние, московитите, впиянчихме киргизите, чемерисите, бурятите и другите. Ограбихме Армения и Грузия, забранихме даже богослужението на грузински език, окрадохме най-богатата Украйна. На Европа дадохме анархистите Кропоткин, Бунин, апостолите на руините и екзекуциите Нечаев, Ленин и др. Моралната мръсотия Московия – това е чудовище, от което дори адът би се погнусил и би изхвърлил обратно на земята“.
Толкова много и толкова големи умове са виждали в какво се превръща един народ, за когото „аристокрацията, либерализмът, прогресът, принципите са толкова чуждоземни… и безполезни думи“, както казва големият писател Иван Тургенев. И ако на някого историческото разстояние му се струва като възможен неотчетен фактор за промяна, предлагам да се обърнем към академик Дмитрий Лихачов, известен филолог, приятел на България, изключително голям руски мислител от времето на социализма. Тези негови думи от статията му „Размисли за Русия“ са написани през 1999 г., една година преди на власт да се появи новият „цар-батюшка“ на Русия – Владимир Путин. Пророчеството на академик Лихачов е категорично и изключително точно:
„Никаква особена мисия няма Русия и няма да има! Не трябва да се търси никаква национална идея за Русия – това е мираж. Животът с национална идея ще доведе първоначално до ограничения, а после ще възникне нетърпимост към друга раса, към друг народ и към друга религия. Нетърпимостта задължително ще доведе до терор. Не бива да се стремим към връщането на Русия към някаква единна идеология, защото единната идеология рано или късно ще доведе Русия до фашизма“.
* Иля Репин е руски художник, роден в Украйна – бел. авт.
** Писателят Николай Василиевич Гогол е роден в Украйна, но завършва нещастно живота си в Русия – бел. авт.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение