Има и такава българщина

По повод потреслата ни смърт на Филип Трифонов и предшестващите я проблеми около персоналната му пенсия, ден преди погребението му научих от едно интервю, че личната му отработена пенсия е била 240 лева. С щедрата правителствена финансова подкрепа към края на годината вероятно би стигнала 300 лева. Участието му в 39 филма – част от духовното ни наследство, очевидно не се брои за работа и право за персонална пенсия.

Спомних си как преди няколко години на опашката за пенсии мернах пенсионната разписка на някаква жена. Цифрата 650 минаваше два пъти моята. „Вероятно е от добре платените инженерни професии“, помислих. (Като всички българи, и аз обичам да се чувствам онеправдана.) Заинтересувана, попитах: „Вие какво сте работили?“. Знаете ли какво значи категория ТФР? Тежък физически труд (работа). Такива работници получаваха двойни, че и тройни надници. Но тя се оказа чистачка – не, не, на появяващите се напоследък луксозни офиси на фирми.

– В ЦeКа. – побърза да уточни отвисоко.

Няма да говоря за заплатите и произтичащите от тях пенсии на учителите, на колегите ми лекари. Ще говоря за актьорите – крепители на крехкия ни духовен живот, за сценичния образ на „такова беше времето“, което се оказа времето на живота ни.

Защото има и такава българщина. Без калпаци и гръмогласни изявления. Без тъпани и прикляквания. Българщина – скромна, съхраняваща вечно колебливата естетиката на българския живот. С цигулка и цафара. С усмивка и плаха сълза.

Такъв беше и Филип Трифонов, намигащ приятелски от екрана, с 240-левовата му пенсия, без право на персонален принос – несигурен, чувствителен, озадачен – признатият общ знак на младостта ни.

Вижте още: И ФИПО ВЕЧЕ Е ТАМ