Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Иван Теофилов на 90: Детството е единственото случило се чудо в живота на човек

Откъс от епистостоларната автобиография, роман разговор между Теофилов и Георги Господинов

 - Иван Теофилов на 90: Детството е единственото случило се чудо в живота на човек

Поетът Иван Теофилов, един от големите български творци, днес навършва 90 години. Една цяла епоха, разпростряна в противоречиви времена, събрана в поетичната вселена на творчеството му.

По този повод ви предлагаме откъс от предстоящата епистоларна автобиография на поета, публикуван първо в брой 11 на „Литературен вестник“. Георги Господинов разговаря с Иван Теофилов, за да създадат заедно роман-разговор. Книгата, която е в етап на подготовка, ще бъде издадена от Фондация „Комунитас“.

„Още в началото да кажем, че това не е точно анкета и въпросник, а разговор, припомняне, споделяне. Поне ни се ще да е така, да вървим натам, към изгубеното изкуство на разговора. Това обаче е особен разговор. Разговор по време на пандемия. Как е възможно да се случи той, когато хората са отделени един от друг, не чуват думите си, не хващат интонациите? Възможен ли е изобщо? Не знам, ще опитаме. По същия начин, по който обичайно говори поетът и писателят, пишейки писмата си до света. По онзи паметен стих на Емили Дикинсън „Това е писмото ми до света, който не ми е писал…“. Какво по-добро определение за поезията. И за изкуството на разговора със света и помежду ни, който поезията поддържа. Това е един разговор в писма, един епистоларен роман.

Започваме в самия край на януари 2021. Благодаря на Иван за поканата да направим заедно тази книга-разговор и се надявам да успеем. Снегът в София е тръгнал да се топи, продават кокичета на Попа, още не се е стопила надеждата, че нещата тази година ще бъдат по-добри. Но кой знае… Започваме в тревожни времена, надеждата (както винаги) е тревогата да отмине, а думите да останат и да бъдат четени в по-спокойни времена. Спасението, което ни предлага паметта, е да се върнем назад, в друго време. Без да е ясно дали то е по-малко тревожно. Започваме с началото, с детството.

Г. Г.

Георги Господинов: – Ще тръгнем от детството, разбира се. Цялото ти писане е пронизано от него и струва ми се, оттам извира тази особена светлина в поезията ти, чувствителност към детайла… Никога няма да забравя едно изречение от твоите фрагменти, където казваш: „Все още си мисля, че като отворя вратата на съседната стая, детството ми ще бъде там“.

Какво е онова, което си видял и запомнил „с огромните очи на мойто детство“, както пишеш… Ти си най-малкият измежду твоите сестри и брат ти.

Иван Теофилов: – Чудя се как да започна този мой, както го наричаш… епистоларен роман. Май с най-отиващия му подход, откровено… Детството е единственото случило се чудо в живота на всеки човек. И първопричината за същността на всяка човешка участ. Съумеем ли да го съхраним, интуицията ни го превръща в неизбежно добросъседство. Готово да ни се притече на помощ, да ни освети, да ни възроди и върне към себе си в мигове, когато нагарча вкусът ни към живота. И сега, във възрастта на активизираните спомени, е като вътрешно слънце…

Аз съм четвърто дете на родителите си. Помня от малък мълвата, пръкнала се из роднинските приказки, че уж през бременността си с мен майка ми е правила опит за аборт. А тя беше толкова привързана към мен, вярваше ми, само на мен се доверяваше за всичко. На кошмарния ѝ труд в онази допотопна консервна фабрика през сталинските години дължа следването си в театралното училище.

От три до десет години беше разликата ни с брат ми и сестрите ми. На една моментална снимка уличен фотограф ни е щракнал с голямата ми сестра в „Цар Симеоновата градина”; на снимката изглеждам като дребосък до масивната ѝ стойка. Пък и общуването ми с Райна, Кольо и Васа беше едно такова, никакво. Брат ми беше луд по моторите и по цял ден с едни дългучи, негови връстници, се надбягваше с моторетки по единственото асфалтирано шосе тогава, Пазарджишкото. По някой път, като ме водеше да се къпем в Марица, крачеше с такива кралимарковски крачки, че пъхтях като пале на двайсетина метра зад него и зверски ми крещеше: „Тичай бе, пишлeме такова! Хайде бе, паяк!”. Беше възмъжал и грубеенето си възприемаше за мъжество. Райна беше влюбена. Веднъж я бяха накарали да ме гледа и беше побесняла. Накрещя ми се, изкара си яда на мен, хвана ме за ръката и сприхаво ме поведе към Бунарджика. Там при скалния водопад, до циментовите пързалки я чакаше един смутен младеж, бъдещият ѝ съпруг. Най-вече досаждах на малката ми сестра Васа, която с едни близначки от махалата още играеше с кукли и парцали. За да не им преча, бяха ме обявили за „баща” и ме пращаха да работя в „магазина”. И аз, ща не ща, отивах в задния двор с тухления кокошарник и градината с домати и слънчогледи. Чуках върху един плосък камък парчета от керемида за червен пипер и парчета от мазилка за сол, и умирах от скука… Съдба на изтърсак…

Г.Г.: – Това е било живот в друга епоха, с още запазени донякъде патриархални форми, някаква задруга и сдруженост в работата и всекидневието…

И.Т.: – Не зная какво точно бяхме вкъщи. Някаква бамбашка патриархална общност: три семейства с общи доходи и разноски, работещи заедно, заедно хранещи се, споделящи едно и също битие. Дядо беше завещал на дъщеря си и двамата си сина една (най-голямата в Пловдив) дъскорезница и склад за дървен и строителен материал върху площ от 1300 кв. м със заръката – да не се делят. И години наред, спазвайки стриктно желанието му, поддържахме грижливо своя стародавен живот. Поученията му бяха неизбежни – „дядо ви казваше така” или „дядо ви го правеше така”. И страховитият укор към детските ни провинения – „ако дядо ви видеше какви ги вършите”. И в съзнанието ми бдеше неотстъпно все тоя немигващ поглед на Вездесъщия човек от гравираната рамка в един от ъглите на гостната стая.

Дядо ми Никола е починал на 2 юли 1931 г., три месеца след моето раждане. Дни преди кончината си ме бил взел на ръце и казал: „Тоя няма да ме помни…”. Тази реплика чувах по различни поводи през цялото си детство и рефлектираше у мен с някакво непонятно чувство за обвързаност с дядо.

Нито баща ми, нито чичо ми имаха таланта и размаха на дядо, често се налагаше да теглят кредити, които дълго и трудно изплащаха, но дядовата заръка продължаваше неотстъпно да се спазва.

Фирмата беше на името на чичо ми, заради търговското му образование. Баща ми управляваше дъскорезницата, а леля обслужваше кантората. Така разпределените дейности внасяха равновесие в общността.

Чичо Георги имаше вид на солиден и спретнат човек, ходеше винаги официално облечен, в бяла риза с цветна връзка и бял костюм от шантунг, с кариран каскет и лъснати обуща.

Вървеше ярко и гръмогласно из все по-стесняващите се пътеки сред камарите от дървен материал, щайги и бурета и всяваше респект у всички. Но беше разбран и щедър човек. Той нямаше деца и аз му бях нещо като галеник. Сутрин ме водеше да закусваме в една шкембеджийница в центъра на „Ортамезар“ (квартал в центъра на Пловдив – бел. ред.). Понякога хванати за ръце обикаляхме Тясната чаршия из криволичещите, отекнали с пазарската си шумотевица улички на Капана. Купуваше ми рубашки, панталони, сандали и разни съблазнителни ерзац вълшебства, пред които се спирах и зазяпвах. Какво ли не можеше да се види в проечалата гюрултия на тази чаршия, досущ като в онова мое стихотворение „Капана”:

…пищи бърдуче,
дими импровизирания ад
на разкален калъп с опънат фес,
по размотаната басма подскача метър,
примигва кон със розово око,
дъхтят потури с охлювни гайтани
(това, което детския ми поглед
в навалицата може да обхване),
между човешките пролуки се прокрадват
безброй кутийки с лъскави вълшебства,
ту волно просияват, ту изчезват
из здрача на тълпата…

Накрая, капнали от умора, сядахме да си отдъхнем в турската сладкарница под джамията. Гощавахме се с малебита и боза и бъбрехме разсеяно развеселени. Но напук на умората се чувствах щастлив и се правех на важен господинчо…

Г.Г.: – Кога и как се научи да четеш? Рано ли започна? Кои бяха най-първите книги на детството ти?

И. Т.: – Да, рано. Непрекъснато любопитствах и разгръщах книгите на възрастните, списанията, вестниците, всичко, което е с букви из рафтовете и чекмеджетата вкъщи. Може да се каже, че съм самоук. На шестгодишна възраст можех да чета, макар и сричайки. Тогава децата постъпваха в училище на осемгодишна възраст, аз тръгнах на седем. Една позната наша съседка, учителка, г-ца Златка (само с личното ѝ име съм я запомнил), впечатлена от интереса ми към четенето, ме беше взела в класа си.

Първите ми книги, получени почти по едно и също време, бяха „Любими приказки” на Братя Грим и „Магьосникът от Оз” на Л. Ф. Баум, все книги с преувеличени чародейства, които изпълниха ума ми с хвърковати идеи и вършех по Грим и по Баум какви ли не… често и опасни номера…

Г.Г.: – Помниш ли този първи подарък книга?

И.Т.: – Бях на шест години, когато на рождения си ден получих от чичо най-хубавия си подарък. Първата в живота ми книга, както споменах – „Любими приказки” от Братя Грим. Едно великолепно издание на издателство „Хемус”, с твърди черни корици, изпълнени от горе до долу с редици от стилизирани елхички. Вече бях си отворил очите за буквите. Помня как, сричайки, я изчетох цялата, омаян от страшните ѝ вълшебства, които едновременно ме плашеха и пленяваха с преувеличените си чародейства. Понякога чувствах чичо повече баща от баща си…

Г.Г.: – Спомена баща си. Не знам какво ще кажеш, но струва ми се, че бащите ни често са били големите отсъстващи от детството ни и може би с това са важни. Искаш да си като тях, обичаш ги и се боиш едновременно, рядко можеш да говориш така с тях, както с майка си. Веднъж си приказвахме с писателя Александър Хемон, който пишеше книга за рода си, беше стигнал до баща си и двамата възкликнахме, че най-трудно е да пишеш за баща си. Ти го наричаш „жестокия мълчаливец – баща ми“…

И. Т.: – Баща ми беше упорит особняк, и да, жесток мълчаливец. Поведението му изобилстваше от непредвидими прояви и състояния. Виждах го да седи съсредоточен, усмихвайки се само с края на устните си. Или замечтан, да изрича нещо в приповдигнат, усложнен словоред. Някакъв негов си афоризъм… Обикновено минаваше край мен без да ме забележи. Това много ме огорчаваше и окаяно свеждах глава. А веднъж го видях да крачи с резки, неовладени крачки, крещейки някому за нещо, неизвестно какво. И стреснато, с треперещ глас го попитах: „Ти защо така крещиш?”. Той ме изгледа смръщено, но цветът на лицето му изведнъж се промени. Протегна ръка, галещо ме попляска по бузата и каза: „Като пораснеш, ще разбереш”. Усетих като чудо тази за първи път милваща негова ръка на лицето си и примигвайки, се просълзих… В празнични дни се обличаше като франт, с пардесюто, с бомбето; стъпил с крак върху второто стъпало на стълбището лъскаше с четка обущата си до джам. Гледах го и ми се струваше необикновен. Същински супермен… мъжествен, нахакан, красив… И детското ми самочувствие (че имам такъв баща) изведнъж разцъфтяваше… Спомням си и една друга от серията негови мимоходом случки. Бях вече поотраснал, четях под палещото слънце на двора с прозрачна, жълта козирка на ластик „Човекът, който се смее” от Виктор Юго. Той мина край мен, спря се, надникна да види какво чета и попита: „До коя страница си стигнал?”. Не помня вече до коя съм му казал, но бях още в началото на четенето и той, поклащайки глава, изрече: „А, още не си стигнал до онова място…”. И отмина. Ей такива, непредвидими, шарени бяха хлапашките ми спомени за него…

В детството си малко знаех за баща си. Знаех, че е бил буйно момче. Знаех и за изключването му от френския католически колеж. Една аджамийска история. Сред съучениците му се породило любопитство дали преподавателят им монах носи гащи. И той се заел да разреши тази задача. Когато монахът се появил в един от часовете, се затичал и с един замах, сред общия кикот на класа, издърпал расото му до гърдите. И… край на колежанското му битие…

Но знам също и един друг случай, който го издига в очите ми. През Първата световна война неговата част попаднала в обсада. Търсели доброволец да извести щаба на армията. И кой, кой, пак той. Прелазил с маскировъчни дрехи блокадата и предал известието на командира на щаба. Генералът се впечатлил от храбростта му и го наградил с голяма кашкавалена пита. Татко мушнал питата във войнишката си торба и се отправил към частта си. Пътьом огладнял и с войнишкия си нож резнал парче от питата. От отрязаното място плъзнали червеи. И вместо да продължи напред, поел назад. Треснал питата на генералското бюро. Разрязал я на две и червеите щурмово превзели бюрото. Не промълвил и дума, отдал чест и си тръгнал…

Баща ми беше най-възрастният човек в общността ни и това изглежда е имало значение. И въпреки упоритото му особнячество, всички вкъщи почтително се обръщаха към него, наричайки го не „бате”, а по пещерски (родът ни е от Пещера) „баке, бакето”. Не знам дали това странно обръщение за роднините ми е имало някакъв по-специален смисъл. Какъв е произходът на тази изопачена дума обаче и досега ми е тъмна Индия…

Г.Г.: – Майка ти, тази, за която си „винаги момчето, винаги момчето…“. Остава ли това усещане завинаги… Няма да забравя с каква любов пишеш и говориш за нея. И как, като ти се карала, най-лошото нещо, което могла да изрече, било „див елен“. Какво си взел от нея? Как я помниш?

И.Т.: – Да, „див елен”, винаги с умиление си спомням този, как да го нарека, природен упрек… Майка ми беше широка душа. Отзивчива към всички. Тя ме отгледа и изучи, в онези жестоки сталински години, прояви усилия на тигрица, за да ме види стъпил на краката си. През зрелите и късните ѝ години бях на километри далеч от нея – ту в Силистра, ту в Сливен, ту в Бургас, ту в Русе… Посещавах я рядко. Виждах я все така отзивчива, спретната. Макар и сгърбена, с немощните си сили се стараеше да покаже, че е същата, че не се е предала… Угризенията ми, че в онези трудни и за мен години не можех да бъда до нея, ме измъчваха… Чувствах постоянна, непреодолима вина…

Майка ми… Тази снажна, красива брациговка. Този съхранен, култивиран образец на някогашната българка със завоалиран македонски акцент. Дедите ѝ са били занаятчии и зографи, преселници от костурските села Смилец и Орешец…

Порядъчността, благородството и трудолюбието ѝ бяха пословични. Тя беше стопанката вкъщи. Переше, готвеше, пазаруваше, справяше се сама със зимнината, вършеше работа за десет души. Познаваше табихетите на всеки и се съобразяваше с тях. Отнасяше се търпеливо към татковото особнячество. Знаеше точно мястото си в тази наша многобройна и сложна фамилия… А притежаваше и звънък, очарователен дар да разказва; при това на много свой… собствен език, изпълнен с внезапни, апетитни хрумвания. Роднините я канеха на гости да ги забавлява и освежава битието им. Когато се готвеше да излиза, обожавах артистичните ѝ мигове пред огледалото с черната жоржетена рокля на цветя и черната широкопола шапка с воалетка, премрежваща очите ѝ…

Помня една такава история. Всички, малки и големи, работехме на доброволни начала в склада. Веднъж работата ми беше да меря и продавам изрезки от трите банцига. Още от ранни зори ги превозвах с една строителна количка от дъскорезницата до кантара, който беше инсталиран близо до широко отворената входна врата на склада. Кантарът беше от оня стар тип кантари, с мащабни правоъгълни платформи, които теглеха големи товари, но аз мерех най-много до десетина килограма. Изрезките много се харчеха, особено в края на лятото, когато кварталците подготвяха зимнината си на дворни огньове. Трябва да съм бил девет-десет годишен, но вършех работата си изрядно. Имах списък със струващите килограми от един до двайсет и ми беше лесно да се справям със сметките. Парите влагах в една дървена кутия с инкрустиран капак. И привечер се отчитах на леля.
Но веднъж се случи нещо по-различно. Мушнах две монети от по един лев в джоба си. Бях видял едни слънчеви очила със „златни” рамки в магазина на бай Пардо и много ми се щеше да ги имам. Просто си представях, че с тях ще изглеждам по-голям, по-важен или по-интересен…

Вечерта, като се прибрах вкъщи, майка ми нареди да сваля и да ѝ дам напрашените си дрехи за пране. Свалих ги, но забравих за левчетата. И след малко тя ми ги посочи в разперената си длан: „Тичай веднага и ги дай на леля си. Не ща такъв син!”.

И главата ми (и сега ясно си спомням това) сякаш гръмна и заеча в зашеметяваща скороговорка: „не ща такъв син… не ща такъв син… не ща такъв син…” и изби изведнъж и завинаги у мен всички непозволени деяния.
Майка ми беше незаменим наставник в живота ми, най-доброто в себе си дължа изцяло на нейния твърд и непреклонен характер.

Г.Г.: – Разбираш ли ги сега, от хълма на тази си възраст, по-добре?

И.Т.: – Да, както разбирам и себе си в сегашната си възраст… чувствам горчивина и болка, когато си мисля за тях, и безкрайна… болезнена обич.

Г.Г.: – И нека се върнем на мястото, онова чудодейно събиране на време и място, което никога после не се повтаря. Ортамезар. Това е името на махалата от твоето детство. Тази пъстра еврейска махала, където продавачите се провикват на шпаньолски. И въпреки че на турски „Ортамезар“ значи „централни гробища”, това име звучи пълно с живот. Представям си го така – лятно, следобедно, с глъчката на деца и възрастни, с миризми и звуци, с всички етноси на света. Да се върнем там. Как си го запомнил? Как е останало в твоя спомен?

И.Т.: – „Ортамезар“, ах, „Ортамезар“! Този осъществен и възлюбен ханаан на пловдивските евреи… С баня „Корона” (турския Емине хамам от ХV в.) и кръжащото ежедневие с безподобна мешавица от бит и нрави. На северната страна на банята бяха като залепени прочутите ортамезарски зарзаватчийници, с изнесени навън сергии. С винаги пресни зеленчуци, набрани още в ранни зори от близките Марашки бахчии. Истинска радост за очите… От години бяха в плътно съседство, но не се конкурираха, алъш-веришът им вървеше и до вечерта сергиите оставаха на голи дъски… От южната страна на банята се ширеше един калдъръмен площад. Пиацата, с буйните пазарлъци на каруцарите. Гюрултията им траешe най-много до час. Станеше ли пазарлъка, каруците им препускаха накъдето ги понесе късметът. И на калдъръма бай Атанас вече раздухваше скарата. Редеше върху опърпаната рогозка паниците с лютото, накълцания лук, черния пипер и магданоза. Пресягаше към каймата в легена и плескаше в дланите си бабаджанските кюфтета. Носеше се слух, че уж бил плюввал в шепите си, но кюфтетата му бяха кулинарна фантазия и се харчеха като топъл хляб. Скарата му непрестанно димеше, лумваха пламъци и се вдигаше такъв думан, че ще речеш, че е станал пожар… Из пушеците притичваше салепчията Рамадан с потракващите гюмчета и кашлящия упрек: „Вай, вай, Атанасе!”. Отпускаше гюмчетата на един претъркалян отнякъде плосък камък в другия край на площада. Край гюмчетата му винаги имаше мющерии. „С канела или саде?” – питаше учтиво всекиго поотделно Рамадан. Изплакваше един и същ филджан от едно скроено по тялото му и закрепено на колан тенекиено казанче с канелка, и отново го пълнеше с топлия балсам на салепа. И часове ечаха в надпревара сърцатите викове: „Айде на печените кюфтета! Само при Атанас!”, „Салепчията, салепчията, ей, машала!…”.

И после главната ортамезарска улица, провинциално големееща се с един занемарен проспект от двуетажни и триетажни сгради с изпокъртена мазилка и небрежно претъпкани еврейски магазини … килими, дрехи, платове, пирони, конски такъми, стъклария, сирена, маслини, риба, плодове, пантофи и… още какво ли не можеше да се види в изобилието на тоя търговски бюлюк. От прозорците се носеше постоянна воня на шарлан, на пържени патладжани. И по тротоарите се нижеха наклякалите сандъчета-сергии на семкаджиите…

Евреите бяха кротък и трудолюбив народ. Вечер не се отбиваха в кръчмите. След работа се прибираха у дома. В събота не работеха и не палеха огън. Подготвяха печките от петък и в съботния ден викаха някой от съседите, българин или турчин, да ги запали.

Бях толкова свикнал (като в оня стих на Багряна) с „техните лица, души, живот”. Като дете не можех дори да си представя друг свой свят. Без да виждам тези хора. Без да чувам този безпримерен шпаньолско-български говор, без да бъда в делниците, в празниците им и без да ме примамва напевният вик: „Тиквароо-медарооо” на уличния продавач бай Аврам, който ходеше напето и носеше факирски на главата си огромна дървена тава с печена тиква. Та само един комшулук ме делеше от всичко това. Само да се мернех на двора и вече чувах: „Венаки, ежико! Ела бе, детенце, ела при нас, миличко…”. И тичах и се хвърлях в прегръдките на двете госпожици Естер и Зелма. Не знам някой да е получавал толкова шоколади и толкова целувки в живота си…

Този мой шарен и разнолик „Ортамезар“!…

Не, не мога да не спомена и пазара на дините, тази славна ортамезарска атракция.

До магазина на Нисим Пардо имаше открито място. И там в края на лятото се стоварваха планини от дини. Пловдивчаните викаха на дините карпузи. Най-тачени бяха мечкюрските карпузи, тъмнозелени, продълговати и с бели ивици, а вътрешността им беше червена захар; чичо купуваше от тях по цяла каруца. Из множествата им камари се носеше неизтощимо рекламният вик: „Режи-дава!”. Карпузите не се теглеха, продаваха се на око. Ако купувачът не одобряваше цената и обърнеше гръб, продавачът се провикваше след него: „Стой бе, човек! Колко даваш? Дай си ръката!…”.

Да, и неизличимият спомен от баня „Корона“ (като малък майка ми ме водеше в нея, а после ходех и сам), стимулирал ме да напиша едно от ранните си стихотворения. Надявам се преживяната му атмосфера да допълни и уплътни разказа ми:

Турската баня на Ортамезар

Дълбоки, приземени катакомби,
избухващи с огромна, млечна пара.
И ето че кварталният Адам
към Сътворението се завръща,
понесъл с оглушителни налъми
отвикналото си себеподобие.
Зад матовата пелена прозират
тела в усърдни хигиенни пози.
Шуртят чешми в елипсовидни курни,
прелели от безгрижни наводнения,
и изтървани тасчета отекват
с изстрели, жестоки резонанси.
Навсякъде говорят, но не чуваш
отблизо тези акустични думи
и погледът ги търси във кубето,
където просиялата розетка
пулсира с надребнени стъкълца.
Но изведнъж в избухналата пара
потъват думите, а стъкълцата
в кълбящия се дим фосфоресцират
с обезцветен копнеж и зрящо ехо
сред млечната тъма… И подир миг
през излетялата мъгла в нарочни дупки,
на тънко окаденото кубе –
възвърнати, изгряват стъкълцата
сред своя фигурен, магичен кръг.
И преизпълнен с благодарни думи,
се взирам из старинния хамам,
в бита, в движенията, озарени
от пеещи чешми и прости жестове,
от древна и човешка тишина…

Г.Г.: – Приядоха ми се тези бабаджански кюфтета и ми се допи салеп, докато четях, много вкусно го помниш. Детето си има сетива за всичко, всичко е като за първи път. А спомняш ли си първите си детски страхове? Как се оправяше със страшното тогава и после?

И.Т.: – Ако ти кажа, че бях доста бойко дете, няма да повярваш. Баба ми разказваше една безумна, измислена от нея приказка, за да не влизам в избата, защото много ме привличаше тайнствеността ѝ, често я посещавах и се ровех в струпаните из нея вехтории, търсейки съкровища… Разправяше, че някакъв караконджул живеел там, разпарял коремите на децата, изваждал им червата, навивал ги на една каца, търкалял кацата и викал: „Скърцанкеее, обиколи избаатаа…”. „И кацата скръц-скръц, скърцала и обикаляла цялата изба…” – опитваше се да имитира караконджула баба и ми се пулеше в лицето… Но въпреки начумерените ѝ плашила, влязох (за всеки случай с тояга) в избата, да го видя аз тоя караконджул…

Някакво опонентство непрекъснато ме е владеело в живота. А в тоталитарния режим се беше засилило. В Бургас всички бяхме на нож в защитата на оня театър на съмишленици със знаменитата четворка Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов.

И помня едно яко спречкване, което имах с първия секретар на партията др. Стойко Неделчев, който се беше разгневил за брадите и косите на актьорите ни. И аз, хлапак на 26 години, стоях наежен срещу този тоталитарен дървеняк и крещях: „Добре де. А защо тогава сте окачили в кабинетите си портретите на Маркс и Енгелс с ония могъщи бради до пъпа?”. Или в Централния куклен театър, преди едно заминаване на театъра в Мюнхен. Искаха да съкратя двама от актьорите в спектакъла, които имаха по-малки задачи, за да бъдат заместени не помня вече с кои лица от Градския съвет и Министерството на културата. И се бях развикал: „Ние професионален театър ли сме, или екскурзия ала „Балкантурист“?”…

(Начало на един по-дълъг разговор с Иван Теофилов, който ще бъде издаден, когато е готов, от Фондация „Комунитас“.)

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах