Йордан Антов: Ако са ви скъпи книгите – протестирайте, че са ви ниски заплатите

Книгоиздаването е единствената сфера в българската култура, която успява вече 25 години да оцелява и да се развива. При това с 20% ДДС върху книгата. Нещо повече – годишният оборот в този частен бизнес е колкото годишния държавен бюджет за култура! Но за книгоиздаване парите от държавата са символични. Повечето издателства не разчитат на тях, а на вниманието към родните читатели и диалога с тях. „Бард“ е една от успешните индустрии в българската култура, създадена благодарение на промените у нас. Издават основно комерсиална литература и автори, между които Джон Р. Р. Толкин, Джордж Р. Р. Мартин, Дан Браун, Артър Кларк,  Джефри Арчър, Дъглас Адамс, Е. Л. Джеймс, Стивън Кинг, Умберто Еко, Стивън Хокинг… 

Поканихме Йордан Антов, един от собствениците на „Бард“, за да разберем как се продават книги по време на криза. Оказа се, че за някои тя е крачка напред.

Не са страшни големите разходи, а малките приходи

– Ако управлявахте държавата така както ръководите „Бард“, в каква България щяхме да живеем, г-н Антов?

– Щяхме да живеем в една много добра България. Защото по същество държавата е една голяма фирма и между проблемите на двете няма голяма разлика.

– Защо обаче вашата фирма е успешна, а държавната не е?

– В „Бард“ сме четирима съдружници, всеки знае какво трябва да прави и колко ще получи. Взаимоотношенията ни са много ясни – всеки прави всичко, никой не краде, защото няма как, ние работим заедно вече 23 години. Никой не се опитва да се наложи над другия. Правилото, според което е създадено издателство „Бард“, е: „Красиво – отвън и отвътре“, в смисъл добрата стока да изглежда подходящо и да е на подходяща цена. Другото е чисто бизнес правило – не са страшни големите разходи, а малките приходи. Гледаме да са по-големи приходите. Досега издателството няма един лев кредит, с което изключително много се гордеем. Мога да дам някои рецепти в тази насока…

– Заповядайте!

– Простираш се според възможностите си. Не се опитваш да надскачаш себе си, това винаги води до много лоши резултати. Като нямаш финансова възможност, нямаш и логистична. Това правило е общовалидно – да знаеш кога една фирма трябва да спре да се разраства, да си даде почивка. Да вземем една верига от книжарници, магазините за книги са четири и работят много успешно, защото екипът, който ги обслужва, е ясно очертан. Двама човека тук, един там, трети – оттатък. Всеки знае какво прави. Появи ли се обаче пета книжарница, стереотипът на работа се нарушава. Оказва се, че трябва да вземеш още един човек, след това – още един…, влизаш в непознати води, разраснал си се неимоверно. Ами ако речеш да вземеш още четири книжарници? Ще ти трябват два пъти и половина повече хора, плюс допълнителни разходи. Затова трябва да знаеш кога да спреш, да изчакаш известно време, да събереш необходимата финансова сила и логистично да си добре подготвен, за да направиш крачка напред. Тя винаги се прави по време на криза.

– Шегувате ли се?

– Не се шегувам. Ако фирма А и фирма Б са тръгнали заедно. Идва кризата и си проличава кой кой е. Както говори Дарвин в своята Теория на еволюцията – оцеляват тези, които се приспособяват. Едната фирма започва да забавя производството, съобразявайки се с кризата. А условията на пазара са различни. Искат примерно по-малко на брой книги, по-малки тиражи, по-внимателно менажиране на целия процес. Това неминуемо води до известно забавяне. Когато две фирми са се развивали успоредно и едната направи крачка напред, а другата – крачка назад, тогава първата излиза с две крачки пред втората.

По време на криза трябва да работиш повече и по-ефективно. Парите се харчат прецизно, внимава се какво се прави, как се работи.

– Този принцип как може да се приложи в управлението на българската държава? Светът отдавна излезе от кризата, а ние продължаваме да орем в дъното и дори взимаме огромни заеми.

– Следваме американския модел, който работи с пари назаем. Американците са задлъжнели вече с пет поколения напред, ние в България само с едно и половина, но в последно време правим всичко възможно да стигнем американците в това отношение. Аз обаче не искам синът ми на 27 години да дължи примерно 30-40, 50 или 100 хиляди лева, нито внуците ми, живот и здраве, ако ги имам – след десет години също да дължат пари. Това е много погрешна практика. Трябва да се направи друго – събери си парите, които ти дължат, разкрий възможност на бизнеса да се развива. Не му давай пари, бизнесът не иска инвестиции, а шанс за развитие.

– По вашите сметки излиза, че държавата затъва все повече, защото не се простираме според чергата си?

– Точно така. Заемите са много лоша спирала. Взел си шест милиарда, сега трябва да върнеш девет, догодина ще станат десет, така трябва да взимаш нови заеми, за да връщаш старите. Но нашите държавници не са като гръцките, те нямат дупе да направят като тях – да кажат: „Не, ние няма да платим 380-400 милиарда задължения“. Не се прави така. А американците казват: „Не ми давай пари, дай ми възможност да си ги изкарвам“. Аз искам да имам добри условия за работа, да има платежоспособно население, а не да сме последни по доходи сред държавите в Европейския съюз. Видинският район, в който съм роден, е най-изостаналият в цяла Европа! Народът вече не може да си намери работа тук и излиза в чужбина. А хората са най-големият капитал за една държава – като загубиш 1,5 млн. души население, което е излязло навън и няма намерение да се връща, ти губиш милион и половина хляба на ден, един милион млека, половин милион костюма…

Без хората си държавата е покойник

– И може би двайсет книги?

– Книгите са последна грижа, те не са от първа необходимост. Културата е най-отзад в логиката на икономиката, но трябва да е най-отпред в логиката на държавата. Държавата не са само четирите й граници – изток, запад, север и юг, не е само икономиката. Държавата – това са хората в нея. Без тях тя е покойник – облечен с хубав костюм, но отвътре мъртвец. Това, което сплотява хората и ги прави народ, а народът превръща в общност, е културата, традициите. Това са нещата, които ги прави вашата баба, вашата майка, вие сте песните, които пеете, приказките, които сте слушали като малка, културата, която се развива в момента, художниците, които сте гледали. Културата е хоросанът в държавата. Останалото е груб строеж. Без хоросан няма къща.

Хората са най-големият капитал за една държава – като загубиш 1,5 млн. души население, което е излязло навън и няма намерение да се връща, ти губиш милион и половина хляба на ден, един милион млека, половин милион костюма…

– Този хоросан тази година ще намалее още повече. Държавата свива с около 20% разходите на всички културни институти, а за книгоиздаване като че ли пак няма да остане нищо, като изключим Националния център за книгата. Защо държавата като че ли не смята за важно да отделя от бюджета си за книги?

– Познавам доста хора, бивши председатели на Народното събрание, бивши президенти, и винаги съм им задавал въпроса защо държавата абдикира от културата преди двайсет и три-четири години, защо заряза всичко. Театър – оправяй се сам, опера – оправяй се сама, национална галерия – оправяй се сама… Националната галерия не е купила една картина в последните двайсет и три години! В книгоиздаването все пак има едни 70-80 до 100 хиляди лева годишно, които влизат през Министерство на културата по програма „Сто книги“. Събират се девет човека и няколко месеца се съвещават какво да правят с тези пари. Извинявайте, но това е заплатата на един средностатистически футболист горе-долу на седмица!