Калата се смее последен

„Когато отиваме на гости, все мислят, че с Калоянчев голям смях ще пада. А то мине вечерта и аз мълча. Жена ми казва, че съм черноглед и песимист”, казваше приживе за себе си големият актьор Георги Калоянчев. На 13 януари се навършват 90 години от рождението му и Калата се смее от небето – най-вече на онези, които приживе му се кланяха като на Господ, а после го забравиха, защото не могат да закичат усмивката му на ревера си.

Голям смях, горчив смях.

Става ли дума за лъскане на имидж, управниците винаги държат народните любимци на една ръка разстояние. Когато си отидат обаче, не се и сещат за тях, понеже са твърде заети да трупат приятелства със следващата реколта любимци.

Така стана и с Калоянчев – няма власт, която да не му е обърнала внимание. Сети ли се обаче някой да почете паметта му? Да организира поне камерно събиране в негова чест или да спонсорира преиздаването на автобиографията му „Жив съм, ваш съм”? Томчето е бестселър, но отдавна е изчерпано, а там има какво да се прочете.

Вярно, тази вечер синът на Калата – Ивайло Калоянчев ще изиграе коронната му роля на Ганьо Балкански в „Бай Ганьо” в „Славянска беседа”. Но впечатление прави мълчанието откъм Сатиричния театър, сред чиито основатели бе Калата. То е оглушително. Защо?

Този голям актьор не си ли струва усилието поне да се извадят от архива кадри с ролите му и да се подредят в изложба? Да попътуваме във времето с черно-белите спомени за Големанов, Хлестаков и Артуро Хи? Или за бай Ганьо и Присипкин? Или за още много от десетките роли, които Калоянчев изигра на сцената на ул. „Стефан Караджа”. Ако там няма място за подобна експозиция, то в галерия „Средец” към Министерство на културата пространството е достатъчно.

Какво се случи с наградата „Георги Калоянчев”, която беше учредена след смъртта на великия актьор? Дадоха я за първи и единствен път през 2013-а и тогава я взе Стоянка Мутафова. Достойно, нужно! Но нима няма други комици с потенциал? Как младите да растат в професията, ако старите не ги забележат, ако не ги потупат по рамото? Ако не им кажат: „Ей, тук стана!”

Вярно е, че самият Калоянчев трудно намираше на какво да се засмее в последните си години, особено докато цъка с дистанционното по тв каналите.

„Имам колеги, които много се правят на идиоти. Кривят си очите, устата, а народът ги харесва! Но защо, не разбирам! А иначе съм гледал тези колеги в хубави роли, талантливи са, а се правят на смахнати. Затова някои неща на колегите ми допадат, а други – не”, казваше актьорът.

Повече настроение му създаваше томът с вицове, събрани от покойния проф. Иван Славов. Прелистваше го редовно.

Голям смях, горчив смях.

Историята на Калоянчев преди и след смъртта му е огледало на българския манталитет във всичките му нюанси. В нея има възходи, падения, завист, злорадство, много ухажване, откровен възторг, истинска омраза.

Омраза ли?

Не е тайна, че актьорът опита от зъбите ѝ. В годините на прехода старите му колеги не пропускаха да припомнят, че е бил любимец на Тодор Живков и къде тайно, къде явно злорадстваха, че демокрацията го почерпи с безпаричие. За известно време, ако не в таланта и признанието, то поне в това бяха равни. Калата обаче не се свенеше да говори, че пенсията едва му стига и в един момент дочака специално възнаграждение от 450 лева за заслуги към българската култура. Непосилната лекота на тази сума го направи трън в очите на останалите театрални ветерани. А и на останалото пенсионерско войнство.

Това обаче не смути Калоянчев, той вече беше извървял своята Голгота. Когато беше на 75, животът го подложи на най-голямото изпитание – актьорът блъсна жена на магистралата София-Бургас и на 75 години чу по свой адрес клеймото „Убиец”. Живя с вината си до края.

Защо намесваме тази тъжна история в разказ за годишнината от рождението му ли? Защото е част от пътя му. И пример как един човек носи своя кръст с достойнство. А и самият Кала приживе казваше по друг повод:

„Всичко е история. Не е хубаво да се отказваме от нея, защото не сме безземници”.