Левитацията „Бърдмен“, да вдишаш смешен газ

Ще повярвате, че човек може да лети. Или ще повярвате, че да вярваш, че можеш да летиш, е същото като да летиш. И в двата случая Алехандро Гонсалес Иняриту постига впечатляващо излитане в тази смахната комедия, посветена на шоубизнеса, „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“ (бел. ред. – българска премиера на 30 януари). Аз определено левитирах от удоволствие. Какво е това? Нещо като „Криле на желанието“, но режисиран от Мел Брукс? В определени моменти гледането на „Бърдмен“ беше като да вдишаш смешен газ, смесен с хелий. А необичайното техническо пресъздаване на „полета“, изглеждаше като моите сънища, в които летя.

Филмът е заснет като една непрекъсната сцена (но с няколко невидими дигитални шева) и изобразява ескалиращата паник атака на една залязваща кинозвезда, наречена Ригън Томсън, изиграна със страстно чувствено самосъжаление от Майкъл Кийтън. Горкият Ригън високомерно е изоставил глупавата роля на супергероя Бърдмен, която го е направила богат и известен. Сега той се опитва да си върне популярността, като участва във финансирана от самия него бродуейска пиеса по произведения на Реймънд Карвър. Ригън е наел за продуцент приятеля си адвокат Джейк (Зак Галифианакис) и дъщеря си Сам (Ема Стоун) за лична асистентка в отчаян опит да й се реваншира, че я е пренебрегвал като малка, докато е снимал онези омразни филми за Бърдмен, а тя е потърсила утеха в наркотиците.

Разведеният Ригън поддържа полу-тайна връзка с друга актриса от състава на пиесата – Лора (Андреа Райзборо). Тя иска бебе, но същевременно питае нежност към изпълнителката на главната роля Лесли (Наоми Уотс), която пък действа напук на гаджето си Майк Шинър – свръхактивен нарцистичен актьор, блестящо пресъздаден от Едуард Нортън.

С наближаването на премиерата Ригън започва да халюцинира и да бъде „навестяван“ от гръмогласния Бърдман – създаденият от него супергерой-чудовище, който му заповядва да загърби театъра и да използва отново най-голямата си суперсила: да прави мегадолари от кино.

Филмът беше възхваляван от критиците, въпреки че той – съжалявам да го кажа – ги обрисува като глупави, повърхностни, паразитиращи и пълни с предразсъдъци. В един разпален импровизиран диспут е обсъдена популярността на Майк Шинър сред критиците: „Те искат да му се изпразнят! Право в лицето!“ Що се отнася до Иняриту, той получава лицевото семенно цунами, което заслужава, като демонстрира завидни умения в комедийния жанр, каквито не съм подозирал, че притежава след тежки филми като „21 грама“, „Вавилон“ и „Бютифул“.

Понякога заради нервашкия и налудничав диалог е трудно да преценим дали героите говорят от свое име или цитират думи на Реймънд Карвър. Самият Ригън броди сред олющените и понякога кошмарни театрални коридори и изскача на (реално) претъпканите нюйоркски улици – блестящо актьорско изпълнение в едно цялостно пространство, което придава на филма въодушевлението на експериментална театрална постановка. А непрекъснатата сцена странно напомня на заснети от първо лице филми като Enter the Void на Гаспар Ное и Lady in the Lake на Робърт Монтгомъри.

Има нещо обезпокоително в нескончаемата и неумолима единствена гледна точка. Докато нервното действие се развива, ще чуете странни музикални откъси, оркестрално кресчендо или настойчиво джаз барабанене, които имат или нямат отношение към случващото се на екрана. Ригън използва ли тези звуци за музикален фон в постановката? Героят му чува ли ги като нас?

И през цялото време бедничкият Ригън върви неумолимо към психическия срив заради предстоящия критически и комерсиален крах на пиесата. Той не може да признае пред самия себе си, че е пристрастен към славата, и няма представа как да промени статута си на залязваща звезда в един непознат нов свят на риалити шоута и социални медии. Той се изповядва трогателно в един напрегнат епизод на барда на самолет заедно с Джордж Клуни – понеже като него Майкъл Кийтън също е играл Батман в преднолановата ера, когато супергероите не бяха толкова вездесъщи, колкото са днес. Ригън не желае да се откаже от своята известност. Иска да я направи още по-голяма, по-изтънчена и по-шикозна. Дълбоко в душата си той предпочита възхищението на непознатите пред близостта с жена си и дъщеря си. И тук настъпва брилянтният и абсурден момент, в който той се озовава заключен извън театъра и единственият път към сцената е през главния вход. Това е кошмарът на всяка звезда: да ти се наложи да докажеш собствената си значимост и да узакониш съществуването си от нулата.

„Бърдмен“ е възхитително и вълнуващо удоволствие!