Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Милен Русков: Писането на книги отпуши живота ми

Неговите съвети към младите автори: Не слушайте никого, работете много и се променяйте

„Открих България като литературен обект, благодарение на Димитър Общи и неговите лудости“, кзва Милен Русков. Снимки: Емил Георгиев  - Милен Русков: Писането на книги отпуши живота ми

„Открих България като литературен обект, благодарение на Димитър Общи и неговите лудости“, кзва Милен Русков. Снимки: Емил Георгиев

Арабаконашкият обир, извършен от Димитър Общи и от неговите приятели, е просто великолепна история. Това е от тези особено красиви истории, в които никой не е лош. Онова, което довежда до провал, е авантюризмът на добри хора. Това не е история, в която хората се делят на добри и лоши. Аз не обичам такива истории. Макар че в последната ми книга историята е общо взето от този вид. Но има едни особено тънки истории, при които добри хора правят гибелни неща. „Възвишение“ е точно от тях.

Имаш един човек с добри намерения, обаче страшно нафукан, който не обича много-много да мисли. И той извършва чудовищна глупост, заради която заминава Левски, че и той самият е обесен заради нея. Цялата Вътрешна революционна организация – всичко заминава на кино от суета и недомислие. И от лош късмет.

Между другото обирът е добре измислен и хитро направен. Обирачите изключително сръчно пускат турските власти по лъжлива следа. Турските власти започват да ги търсят във Влашко. Смятат, че това са някакви разбойници, дошли оттам… Обаче ето, по стечение на обстоятелствата става така, че ги разкриват и тази работа се оказва фатална за цялата революционна организация, създавана от Левски в продължение на три трудни години. Димитър Общи й вижда сметката за един следобед.

Това е много хубава драматична и красива история, която може да бъде поставена на очарователен фон, какъвто е този на българското Възраждане. Като попаднах на нея, веднага ми стана ясно, че мога да напиша добра книга от това. И започнах… В някакъв смисъл благодарение на „Възвишение“ открих колко интересна и драматична страна е България. А България наистина е много интересна и драматична страна. Повечето българи не знаят това. В България има много интересни истории. И много интересни хора. Просто трябва да си дадеш труда това нещо да го проучиш, да го разбереш, да го узнаеш.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Некнижовният език – неопитомена река

– Пред какви предизвикателства се изправи, като я пишеше? Другите ти книги са написани на по-неутрален език, докато във „Възвишение“ ти навлизаш в един конкретен исторически език… Това ли беше моментът, в който по-усърдно започна да се ровиш в българската история?

– Да, това беше моментът. Аз открих България като литературен обект, благодарение на тази книга. Бих казал, че съм открил България като литературен обект, благодарение на Димитър Общи и неговите лудости. В неговите лудости има нещо едновременно трагично и очарователно и аз си казах: хайде да видим, в тази страна би трябвало да има и други подобни хора – не може да е само този. И установих, че в България има много такива хора – за нея могат да се напишат много интересни книги с великолепни герои. Които да имат страхотен сюжет.

Най-голямото предизвикателство при написването на „Възвишение“, разбира се, беше езикът. Както ти каза, това е първата книга, която ми даваше шанса да я напиша на некнижовен език. Да напиша книга, която да не отговаря на нормите на съвременния книжовен език.

Човек с езиков усет като мен веднага разбира, че това е грамадно предимство. Съвременният книжовен език е много изтъркан. Всяко трето нещо, което напишеш на него, звучи като клише. Докато като напишеш нещо, което имитира добре езика на Възраждането, всичко звучи свежо. Виж, това звучи като някакъв изначален език. Сякаш за пръв път говорим на него, а в същото време всичко разбираме. Това е грамадно стилистично предимство. Такова стилистично предимство книжовният език никога не може да ти даде. Книжовният език е нещо, вкарано в русло. Тече като една послушна река, вкарана в канал. Докато този некнижовен език, на който написах „Възвишение“ (на който съм написал и новата си книга), прилича на буйна река с неясни брегове: може да се разлее в една посока, може да се разлее в друга посока. Пълна е с животни. Неопитомена е.

Благодарение на „Възвишение“ открих колко интересна и драматична страна е България.

– Ще кажеш ли нещо за новата си книга? Става дума за 20-те години на миналия век…

– Главният герой на тази книга е човек, който кара такси. След това продава таксито, взема заем от банката и си купува омнибус. Така че в част от книгата той е шофьор на такси, а в другата е шофьор на омнибус по линията София-Чамкория. Книгата възникна като идея в мен, благодарение на една снимка. Видях в сайта www.lostbulgaria.com снимка на омнибуса София-Самоков-Чамкория от края на 20-те години. На нея хората от омнибуса са спрели някъде по пътя. Струва ми се, че мястото, където са спрели, се нарича Дяволския мост. Тази снимка излъчва невероятно настроение. Това настроение ме зарази. Особено много ми хареса шофьорът. Като видях тази снимка, изведнъж ми хрумна какъв герой може да бъде този шофьор. Що за човек е. Как говори. Как мисли. Как действа. Въобще какво представлява. Под въздействието на тази снимка написах една от сцените в новата си книга.

След това помислих малко и реших, че това е добра идея. Че аз трябва да напиша книга за 20-те години. Защото 20-те години са много интересни, драматични години в българската история. Те са най-интересният период след Възраждането. Това са двата най-интересни периода в българската история, поне новата. На първо място е Възраждането. На второ място са 20-те години. Те имат съвършено друго настроение. За разлика от Възраждането, което е жизнерадостно и оптимистично, 20-те години са кървави, мрачни, песимистични. Едни от най-тежките години за България и за българския народ. Но това ги прави много драматични. Там има страхотна история.

Та, значи, след като видях тази великолепна снимка със страшно много настроение в нея, помислих известно време и реших да напиша книга за 20-те години. В главата ми изплува главният герой, който е и разказвач. В моите книги обикновено героите са разказвачи. И когато измисля добре героя – какво той представлява, как мисли, как действа, как говори, как разказва – оттам нататък книгата теква сама, тъй като именно този герой разказва. Поне моят прийом е такъв. Имаш ли главния герой, имаш половината книга. И понеже този герой ми хрумна някак си за миг, буквално за две минути, то малко по-късно, когато направих някои проучвания и помислих сериозно дали наистина искам да напиша книга за 20-те години – понеже това са няколко години от живота ти, трябва да внимаваш – стигнах до извода, че съм сигурен в това. Както обикновено, написах първо началото, после края. След това започнах да мисля за всичко, което стои по средата между тези две крайни точки.

Вижте още: МНОГО ДОБРА ЛИТЕРАТУРА (С ТРЕСКИ ЗА ДЯЛАНЕ)

Свободата и пазарът

– Промени ли се нещо, откакто стана превеждан автор?

– Не, нищо. Аз не обръщам почти никакво внимание на преводите, които ми правят, тъй като от тях се печели малко. Това, което ме интересува, е да бъда свободен. Да разполагам с времето си и да мога да пиша книгите си. Преводите не ме подпомагат в този смисъл. Много повече ме подпомага българският пазар. Аз изкарвам от българския пазар 20 или 30 пъти повече. Поради което преводите са ми до голяма степен безразлични.

Предишна страница 1 2 3 4Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах