Първи отзиви след премиерата на „Жените наистина плачат“ в Кан

„Жените наистина плачат“ (Women Do Cry), единственият български филм, който представи страната ни на фестивала в Кан тази година, имаше премиера на 14 юли. Режисьорките Весела Казакова, Мина Милева („Котка в стената“, „Звярът е още жив“) и актрисата в главна роля Мария Бакалова позираха на червения килим преди представянето на продукцията в програмата „Особен поглед“.

Часове след световната премиера станаха ясни и детайлите от сюжета – Бакалова е в ролята на Соня, ХИВ-позитивна млада жена, която разбира, че партньорът ѝ не само е семеен и има дете, но и я е заразил. Откритието е като бомба, хвърлена в сърцето на семейството ѝ, и Соня трябва да се бори с предразсъдъците за болестта си в българското общество. Ралица Стоянова играе сестра ѝ Лора, двете живеят заедно в малък апартамент и имат много сложна връзка, наситена с шумни скандали.

В друг апартамент леля им Вероника (Биляна Казакова) разбира, че животът ѝ се е свел до огромния ангажимент да отгледа сама детето си. Тя очевидно има и съпруг, но образът му се появява само през телефонната слушалка и от думите му става ясно, че ситуацията за него е напълно нормална – мястото на жената е у дома. Първоначалният фокус върху Лора и Соня постепенно се разширява, за да включи още женски персонажи като майка им Ана (Катя Казакова), другата им леля Йоана, която е лесбийка (Весела Казакова) и дядо им (Йосиф Сърчаджиев).

Ралица Стоянова, Биляна Казакова, Мина Милева, Мария Бакалова, Весела Казакова и Катя Казакова позират на червения килим по повод прожекцията на филма. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Действието се развива на фона на шумните протести против ратифицирането на Истанбулската конвенция, насочена срещу борбата с домашното насилие и насилието над жени като цяло. Филмът разглежда проблеми пред жените като следродилна депресия, полова дискриминация и неравенство.

„Жените наистина плачат“ e изгарящ обвинителен акт за отношението на България към жените – пише „Скрийн Дейли“ след вчерашната прожекция. – Предизвикателствата и травмата на едно семейство умело отразяват едно по-голямо общество, робуващо на патриархата, предразсъдъците и сляпата вяра. Суровият, пулсиращ гняв на филма и някои прекрасни изпълнения създават експлозивна драма, която трябва да спечели умовете и сърцата след премиерата си в „Особен поглед“. Личното и политическото се смесват за една провокативна, завладяваща история.“

Филмът се базира на реални събития, черновата на сценария, която печели финансиране от Националния филмов център, е писана от Биляна Казакова. По-късно го доразработват Милева и Весела Казакова, те са още режисьорки и продуцентки на филма.

Вижте още: РЕЖИСЬОРКИТЕ НА ФИЛМА ЗА БОРБИТЕ ОКОЛО ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ С ИНТЕРВЮ ПРЕД „ВАРАЙЪТИ“

„Жените наистина плачат“ представя едно цяло общество през историите на тези жени, продължава ревюто на Алън Хънтър в „Скрийн Дейли“:

„Всяко ново развитие помага за цялостната картина. Това е страна, в която мъжете имат поведение на хищници и смятат, че всичко им принадлежи“.

Критикът дава и примери – Лора е обект на сексуален тормоз на работата си, а в една от най-шокиращите сцени гинеколог отказва да прегледа Соня, след като разбира нейната диагноза. Той я заклеймява като лека жена и обвинява либералите за състоянието на държавата. Новинарските заглавия помагат на сюжета – в София се организират протести в подкрепа на „традиционното семейство“ и „семейните ценности“, част от обществото споделя хомофобски възгледи, по радиото съобщават шокираща статистика, според която 91% от жените в България са жертви на изнасилване от партньорите си или от техен познат.

„Жените наистина плачат“ по-скоро оставя усещането за предизвикателен боен вик, а не за лекция, зрителят потъва в опитите на семейството да се справи с настоящите си проблеми и да се изправи пред раните от миналото. Историята на Соня е особено сърцераздирателна – обобщава Хънтър. – Милева и Казакова успяват да напаснат съдържание и стилистика. Запомняща се е сцената, в която Соня и Лора са седнали на купчина павета и обсъждат своите проблеми и тези на ранен щъркел, чиято съдба е като червена линия през сюжета.“

Критикът обръща внимание и на актьорската игра, като изтъква Ралица Стоянова и „силния, труден характер на Лора, чиято остра откровеност е като силен шамар“, както и „изключителната“ Мария Бакалова, „уловила ужасите на един млад живот, развиващ се със скоростта на бърз влак“.  

„Във втората си част „Жените наистина плачат“ изпада в странна конвенционалност – изтъква Диего Лерер в испанския блог за кино „Micropsia“. – Има метафора, свързана с ранен щъркел, която не работи много добре и намерението да се разбере или дори да се оправдае поведението на мъжете относно събития и травми от националното минало като че ли не е необходимо, нито логично по отношение на това, което казват персонажите. Сякаш в тези моменти филмът се опитва да подчертае идеи и да оправдае действия, които не трябва да се подчертават или оправдават.“

Но това са незначителни проблеми, изтъква критикът, това не пречи на това „достойно, истинско и политически обвързано предложение от държава, за чието кино знаем малко“.

„България изостава както в създаването на филми, така и в международния отзвук и така зрителите пропускат ситуации, които са общи за много от източноевропейските страни, но в същото време са много специфични и болезнени“, обобщава Лерер.

Филмът все още няма трейлър, но „Варайъти“ публикува част от сцената с гинеколога, описана в ревюто на „Скрийн Дейли“.