Руско-турската война, в която Русия обезбългари България

На днешния ден, 14 септември, през 1829 година е подписан Одринският мирен договор между Русия и Османската империя. Той поставя край на успешната за Русия война между двете държави и разширява границите на империята. За България това е едно от най-трагичните събития в края на османското владичество.

Руско-турската война от 1828 – 1829 г. е целенасочено пренебрегвана в българската историография. Причината е проста – тази война окончателно изтрива мита за „освободителната мисия на Русия“ на Балканите.

През XVIII – XIX век Русия води поредица от войни против Османската империя, включително на българска територия. Възприемайки себе си за наследник на Византия, тя се опитва да заграби „византийското наследство“ на османска територия – Проливите и Цариград. Българските земи се смятат за част от бившата огромна Източна римска империя и затова също са сред интересите на Русия, но в по-малка степен.

Началото е поставено с двете войни на императрица Екатерина Велика срещу Турция (1768 – 1774 и 1787 – 1791). В тях Руската империя си спечелва правото да покровителства балканските православни християни. Русофилски настроените историографи придават специфично тълкувание на този факт – те го обясняват като „наличие на защита“. Всъщност намеренията на Руската империя са съвсем други. Руснаците възнамеряват да се съсредоточат върху връзките си с гръцките християни, „наследниците на Византия“. Именно те стават обект на активно покровителство. През 1782 г. започва осъществяването на така наречения „Гръцки проект“, одобрен от Екатерина Велика. Според него изобщо не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а възстановяване на Византия след погърчване на българите. Проектът на Екатерина Велика предвижда възстановяване на Византия, която трябва да обхваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). Замислено е възстановената Византия да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите. Русия възнамерява да си присвои и цялото черноморско крайбрежие до Днестър, както и да създаде царство Дакия, в което да влязат Влашко, Молдова и Бесарабия. „Гръцкият проект“ пропада заради негативната реакция на австрийския император Йозеф II и поради смъртта на императрицата. Внукът ѝ Николай І обаче е готов да го възобнови през 1825 г., като първоначално разруши Османската империя. Така през 1828 г. той започва война срещу Турция, като при това се възползва вероломно от желанието на българите да извоюват свободата си чрез нея.

Без да бъдат дадени гаранции за освобождението им, руските емисари активизират някои българи и ги убеждават да се включат в бойните действия. Докато доброволците умират на бойното поле, руските императорски войски разоряват техните земи, особено в Североизточна България, където се водят главните сражения в тази война.

На 14 септември 1829 г. разгромената Османска империя е принудена да подпише Одринския мирен договор. В него няма нито дума за освобождение на България и българите. Русия получава източното крайбрежие на Черно море и делата на река Дунав. Помага на своя съюзник Сърбия, която получава автономия. От Одринския мирен договор най-много печели Гърция, която става независима, макар в орязани граници.

Одринският мирен договор от 1829г. не променя с нищо статута на българите. Те са единствените от балканските народи, които нищо не получават в замяна на своите действия в помощ на руската армия през войната. Не е отчетен въобще приносът им за руските военни успехи. В точка втора на договора се казва:

„Негово Величество императорът всерусийски, като иска да увери Негово Величество императора отомански в искреността на приятелското си разположение, връща на Великата порта княжество Молдавия в границите отпреди началото на войната, прекратена с настоящия мирен договор. Негово величество връща също така княжество Влахия и Краповски Банат без всякакви изземвания, България и земята на Добруджа от Дунава до морето, заедно със Силистра, Гирсово, Мачин, Исакча, Тулча, Бабадаг, Базарджик, Варна, Провадия и други градове, местенца и поселения, намиращи се в тази земя, цялото пространство на Балканския хребет от Емине-Бурна до Казан и всички земи от Балкана до морето, а също Селимно, Ямболи, Айдос, Карнабат, Мисимврия, Анхиали, Бургас, Сизопол, Кирклиси, Адрианопол, Люле-Бургас и всички градове, местенца и поселения, и изобщо всички места, заети в Румелия от руски войски“.

България по волята на Русия остава пак под пряка османска власт.

По това време капитан Георги Мамарчев се опитва да подготви въстание, за да освободи България. Капитан Мамарчев дълго е офицер във въоръжените сили на Руската империя. Командир е на батальон в българско доброволческо формирование в Руската армия, наречено Българска земска войска (1810 – 1812), по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. В същата Българска земска войска Мамарчев участва във Френско-руската война срещу нашествието на Наполеон.

По време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. капитан Георги Мамарчев е начело на български доброволчески отряд от 270 души в руската армия, благодарение на който е освободена Силистра, а след това стига чак до Сливен. През март 1829 г. неговият отряд се влива в Българския доброволчески корпус на полковник Иван Липранди.

След края на войната полковник Мамарчев подготвя Велчовата завера, но – след като опитва да намери руска подкрепа за подготвяното въстание, опитът за освобождение на България е осуетен, а той самият е арестуван по заповед на руския генерал Дибич. Затварят го в затвор в Букурещ, а отрядът му и всички други български доброволчески отряди са разпуснати.

Този антибългаризъм в руската политика се изразява не само в потушаване на въоръжени въстания, но и в подкрепа за гръцката политика за духовна асимилация на българите. Освен това след войната Русия организира масово преселване на българското население, особено от Североизтока. Член 13 от Одринския мир дава на Русия възможност да организира преселението. В него е даден 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят. Въз основа на този член Русия законно си издейства правото да преселва българи османски поданици. 18-те месеца по Одринският мир не са спазени. Фактически преселение има чак до 1835 г., макар че интензивността на преселническия поток започва рязко да спада.

За големия брой преселници може да се съди само по един факт. През април 1830 г. в Айтоското поле се събират около 100 000 българи, подготвящи се за изселване. Тъкмо в хода на тази преселническа вълна възникват големите български колонии в Бесарабия.

Последиците от войната за българите са изключително отрицателни. Българите дават жертви не само във военните действия, в които те се включват на руска страна, а и от разорението на плодородните им земи, в което участват както турски, така и руски войски. Но преселението на българите е може би най-тежката последица. Практически се „обезбългаряват“ цели села и градове. Русия прочиства от българи територията от дунавската делта на север до Одринско на юг. Това е най-прекият път към Цариград и Проливите по суша.

Освободила Гърция след войната от 1828 – 1829г., Русия „замразява“ за половин век българския въпрос. Николай І възстановява съюза и приятелството си с османския султан.