Вълшебство

Надеждата се появи в снимките на съвземащите се върху бедните, селски легла на спасителите си щъркели, в премръзналите крила на тези величествени птици, които предвещават възраждане

Сафет, прибрал в дома си премръзналите щъркели, e обикновен човек, българин с турско име, работни дрехи и шапка ушанка. Наш човек, сънародник. Успял да запази у себе си най-важното: човечността.  - Вълшебство

Сафет, прибрал в дома си премръзналите щъркели, e обикновен човек, българин с турско име, работни дрехи и шапка ушанка. Наш човек, сънародник. Успял да запази у себе си най-важното: човечността.

В първия ден след изборите в Русия онлайн пространството у нас беше пълно с… щъркели!
И това, уважаеми сънародници, е вълшебна новина!

Не съм човек на числата, уви. Но знам какво означава малкият, написан с латински букви Фейсбук пост на никому неизвестния до понеделник сутрин Сафет Халид, в който човекът споделя, че е спасил пет премръзнали щъркела, да има над девет хиляди реакции и почти осем хиляди споделяния. И това е само оригиналният статус на самия Сафет – добавете пресподелянията, коментарите, сърчицата и възгласите „браво“, залели мрежата, и ще видите, че всъщност покрай добрия човек и спасените птици вчера сме разпръснали в пространството огромно количество любов и надежда. Толкова много, че успя дори да заглуши режещите ни политизирани гласове, готови да се надвикват след т.нар. президентски избори в Руската федерация.

Часове след щъркелите на Сафет Халид от село Зарица, Силистренско, из виртуалното пространство започнаха да прелитат на ята още и още спасени птици. Във видео, споделено от Севдин Ридван – друг един напълно неизвестен българин от Североизточна България – успях да преброя девет щъркела. Беше ги настанил в дома си – на постлано одеало на пода в семплата, топла стая, по леглата, където вероятно иначе спят домашните му, при семейството си. Разтриваше ги с ръце, галеше ги като деца и им се радваше, че се съвземат.

След това из мрежата – съвременния национален парламент – се разпространи призив да караме внимателно по пътя от София за Самоков, защото заради вятъра и студа щъркелите слизат от гнездата си и лягат на асфалта. Постът, който се завъртя онлайн със скоростта на светлината, беше придружен със снимка, на която отстрани на пътя стояха подредени впечатляващо много представители на този птичи вид. От дете минавам точно по тази близо петдесеткилометрова отсечка десетки пъти в годината, през всички сезони. Знам къде са основните щъркелови гнезда по нея и неизменно всяка година в началото на март започвам с надежда да хвърлям око към тях, за да усетя онова толкова стоплящо човешко чувство, че пролетта е близо. Никога обаче не съм си давала сметка, че около този лъкатушещ из планинските възвишения път има толкова много щъркели. Е, сега със сигурност ще го знам – и това, честно казано, ме кара сама да си се усмихвам. Което, предполагам, се случва и с всички останали човеци, които за един ден мислехме и говорехме за спасените от бяла смърт щъркели, а не за световната конспирация, Тръмп, Путин, Меркел, Ердоган, Северна Корея и родния ни все по-вдебиляващ се национализъм.

Та хайде и днес да си поговорим за щъркели!

Помните ли кога и как за първи път сте видели щъркел? Аз моя първи щъркел го помня като изрязан от картон, с оцветени в черно краища на крилата, червени крака и червен клюн, от който висят Пижо и Пенда от прежда. Той и още десетки като него са окачени по стените и прозорците на детската ми градина, а все още влажните им от черната боя крила сами се извиват навътре, сякаш се приготвят за полет. Градско чедо съм си, така че истински щъркел виждах един-два пъти в годината най-често по онзи път, за който ви споменах, при това отдалече. Всъщност, ей ме на – жена на четиридесет и осем години съм станала, ама щъркел така отблизо никога не съм виждала. Което никога не ми е пречело като всички българи и аз да ги обичам, разбира се. Спомням си още как майка ми, за да ме научи лесно да разпознавам числата, с рисуване превръщаше цифрите им в животни или предмети. Едно беше къщичка, две – лебед, три – мишка, а четворката лесно ставаше двойка крака на нагазил в блато щъркел.

Не съм си давала сметка, а вероятно и вие не сте, кога точно образът на щъркела ни е станал свиден. Със сигурност обаче това е било някъде в детството. Тогава, когато за да ни обяснят света, възрастните са ни разказвали приказки и са ни предавали легендите, които някога някой е разказал на тях. А в тях именно щъркелът е с важната роля на отговорник по бебетата. Ако сега си затворят очите едни поне две-три поколения българи и чуят така, на сляпо, онази незабравима песничка за „Лека нощ, деца!“, със сигурност, освен самия Сънчо и кучето му в зимния вариант на анимационната шапка на тв предаването, ще видят и онова семейство щъркели, което слага щъркелчетата си да спят. Щъркел, понесъл в клюна си вързоп с бебе, е една от най-милите и любими визуални щампи, за които мога да се сетя. И нека е клише, и нека е кич, ако щете, ама ми действа толкова позитивно, че сериозно се замислям дали да не помоля някое приятелско дете да ми нарисува един щъркел с бебе, който да си закача някъде до леглото. Така може би първото нещо, което ще виждам сутрин, когато се събудя, ще е образът на надеждата. Надеждата, от която толкова отчаяно всички имаме нужда.

В нашата култура птицата винаги е била метафора на вълшебството, на някакво качество в най-върховния му вид. Имаме си сокол – пиле за сила и постоянство, орел за смелост и високи пориви, лястовица за майчина любов и вяра в доброто, дори сврака, на която малко несправедливо, милата, ѝ е отредена ролята на националната клюкарка и скандалджийка. Живеем на място, където религии, легенди и митове се преплитат като разноцветните конци в една черга и вярата, че отвъд реалния образ на нещата има друг, далеч по-съществен и дълбок смисъл, ни е зададена като генетичен код. Ние сме хора на знаците. Визуалните метафори по принцип са основна част от всяка народопсихология, но у нас те са изведени в ритуалност още в езически времена. Ние по природа възприемаме света предимно с очи. Видяното от тях може да бъде интерпретирано по различен начин, но то е първоизточникът на всяко откровение, независимо, че християнството не е възторжено относно принципа „око да види, ръка да пипне“. Вярваме, че вселената ни предупреждава за разни неща, като намира близки до нас образи, които ни говорят разбираемо. Тълкуваме сънища, четем бъдещето по картинки, оформили се в утайка от кафе или „закодирани“ в линиите върху нечия длан. Гадаем според обичаи, съвпадения, природни явления, реакции на животни. Имаме видения и прозрения, шесто чувство, чакри и трето око. Познаваме магове, ходжи, вещици, пророци, гледачи, ясновидци и хора с паранормални способности. В общото чувство за несигурност, с което отдавна ни се налага да живеем на този свят, тези малки наши устои ни държат на повърхността. И колкото и наивно да звучи, дават ни кураж. На нас, българите, дето отрицанието почти винаги ни е първа и най-силна реакция, те ни дават вярата, че все пак, в крайна сметка всичко ще бъде наред. Че доброто накрая винаги побеждава и че, ако не е победило, значи още не е дошъл краят.

В живота, който сами си режисираме или се оставяме някой да ни определи ролите, сме като деца в училищна пиеса. Уж репетираме, учим наизуст репликите, качванията и слизанията от сцената, знаем си костюмите, имаме си точен грим, режисьор и съучастници, но стомахът се е свил на стафида! Страх ни е, направо се ужасяваме да играем! Как да сме сигурни, че няма да спре токът, някоя чига няма да се стовари с все декора върху главите ни, колегата няма да си забрави текста или да предаде образа и публиката няма шумно да ни освирка?! Толкова сме притиснати от задължения, забрани, политическа коректност, норми на поведение, обществени движения, алтернативни факти и социални драми, че не знаем дали и най-малкото мърдане няма да ни натика по-дълбоко в тинята. Изпоядохме се един друг. Заръфахме си верите, произходите, половете, принадлежностите. Камък върху камък не оставихме – бутаме наред, защото мразим наред. И индулгенции си направихме – родни знамена и български носии, произведени някъде по китайските фабрички, с които да си създаваме „очистващи“ метафори и обезпаразитяващи съзнанието ритуали. „Патриотизъм“ се превърна в нарицателно за фалшиво национално самочувствие, „българщина“ – в нова дума за фолклорно-граждански кич. Разпарчетосахме си духовно държавата така, че даже съседите ни взеха да си разпростират духовните граници по земите ни. Така е – след като ние самите сме ги овакантили откъм всякакъв дух. Така добре сме се разцепили на съчки и кибритени клечки, че и светулка да мине, можем да направим пожар. И го правим! Много сме добри на пожарите – така добре горят, че след тях нищо живо не остава, нищо не расте. И най-страшното – никаква надежда няма…

И ето я!

Появи се в премръзналите крила на тези величествени птици, които предвещават възраждане. Появи се в красивото вълшебство на това да спасиш беззащитна душа. Появи се в снимките на съвземащите се върху бедните, селски легла на спасителите си щъркели. Днес е и в снимката на Сафет в мрежата – обикновен човек, българин с турско име (наблягам на този факт заради патрЕотите и националистическите им жалки крясъци), работни дрехи и шапка ушанка. Eдин от нас тук, в България. Наш човек, сънародник. Оставена на съдбата българска душа, която някак е успяла да запази най-важното – човечността си. И чрез нея да ни върне надеждата, срещу която с такова постоянство от години се опитват да ни ваксинират.

Ще ме извините малко за патоса. Знам, че не е професионален в такива количества, ама ми се струва, че в тази бездна от неискреност наоколо той дори е наложителен. Затова и му се радвам – след като можем да говорим с патос, значи можем и да преживяваме, да съчувстваме, да помагаме от сърце. Значи все още има неща, които могат да ни обединят толкова силно, че цял един ден след руски избори и непрестанно клатене на света от всичките му страни, ние да си говорим за щъркели. И из мрежата да летят сърца, усмивки и топли думи за едни непознати хора, подарили живот на едни непознати птици.

Bookshop 728×90