Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Велко Кънев, който живееше по-лесно далеч от шума

Велко Кънев като Анастаси в сцена от „Сън“, постановка Младен Киселов, Народен театър, сезон 1988/1989 - Велко Кънев, който живееше по-лесно далеч от шума

Велко Кънев като Анастаси в сцена от „Сън“, постановка Младен Киселов, Народен театър, сезон 1988/1989

Не съм бил приятел с Велко Кънев според традиционния български обичай на честото взаимно гостуване с ядене и пиене. Търсел съм го, за да изслушам неговия коментар за театрални явления, изречен с благ, разумен и състрадатален глас. Сядахме на огромната кръгла маса в клуба на Народния театър, май оставена още от директора Пенчо Славейков, и отпивахме от любимото на Велко червено вино.

На тези срещи обсъждахме и книгата, която исках да напиша за него. Отлагахме и отлагахме, но болестта му го връхлетя, той замина за Германия и когато се видяхме, той говореше с нисък дрезгав глас и се уморяваше бързо. Така писането на книгата след смъртта на Велко се превърна в разследване по адресите на неговите приятели.

Както разбрах тогава, той се е чувствал много близък с един зъболекар, д-р Петко Николов, който живее близо до него и вечер двамата наминават в един местен гараж, превърнат в кръчма. Там се запознават и стават приятели. Дълбок фен на музиката и с талант на диджей, д-р Николов сглобява музиката на някои спектакли на Велко, например „12 разгневени монолога“ по случай 60-годишнината му.

Велко обичал да говори с нетеатрали – без превземки и злословия от завист, без спомени за звездни роли и изпуснати шансове, за зли колеги и неспособни директори. Жена му Дора разправя, че когато всяко лято почивали в къщата на Народния театър в Созопол, Велко излизал рано-рано и тръгвал из чаршията. Отбивал се във всяко кафене и хотелче, където го познават, и разговарял дълго със собственика или бармана, или някой сервитьор. Той не обичал да слуша хвалби за себе си, а от подмазване бяга като дявол от тамян. В една от малобройните публикувани самооценки той казва:

„Страхувам се от прекаленото самолюбие, от дълбаенето на собственото аз. По-небрежното отношение към себе си е по-доброто – другото е опасно. Не се обичам толкова. Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите. Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно. Жаждата за реализация, изпълнена с егоцентризъм, никога не ме е блазнила. Не съм злопаметен, не позволявам негативизмът да ме завладее… Е, това не значи, че не изпадам в депресия. Жаждата ми за живот е в надеждата за нова работа. Но най-важното е какво другите казват за ролите и спектаклите ми, не какво аз мисля за себе си. Аз не съм нарцис, просто си върша работата. Искам да не предам занаята. Да не излъжа хората. Да съм 100 процента. Цял ден се боря със себе си и със света в името на тези два часа вечер. Лишенията започват от сутринта – никакви цигари, алкохол, никакви разточителства в общуването, никакви изцепки. Това го знаят всички. Това е себеотдаване, не себеобичане“.

Малцина актьори могат да се похвалят с подобна самохарактеристика. Приятелите на Велко, които са неколцина, но много близки и всеотдайни, повтарят с различни думи за доброто му и отзивчиво сърце, за липсата на горделивост, за готовността да помогне в трудни ситуации, да се притече, без да мисли и претегля „за“ и „против“. Това е абсолютна истина, а не думи от куртоазия, казани според поговорката „за мъртвите или добро, или нищо!“. Велко Кънев беше от онези, за които българинът казва „душица човек“ – милосърден, щедър, готов да се притече на колега в беда.

„Няма по-деликатен, по-търпелив човек от него!“, споделя Ивайло Христов, който повиква Велко за снимките на своя филм „Стъпки в пясъка“.

„Много ме впечатляваше неговата готовност да помага на хората, независимо дали са колеги или са извън театъра“, казва Антон Радичев, сприятелил се с Велко покрай „Клуб НЛО“ и често гостувал му в Елхово в къщата на родителите му.

Актьорът откривал сърцето и мислите си с хора, които приличат на него.

„Достойните хора са далеч от шума, по-скрити – казва Кънев. – Вярвам и се прекланям на хора, които страдат, които не прехвърлят вината на този или онзи, за да останат чисти. На хора, които въпреки всичко успяват да създават. Днес се мисли, че трябва да се взема. Но има една тиха всеотдайност и смятам, че тя ще бъде ценното, а не консумативното, което сега е на мода.“

В София Велко се чувства близък и с Кирил Кирилов, по негово време административен шеф на салоните в Народния театър. Кирилов го боготвори, готов да му се притече на помощ. Той влиза неизменно в гримьорната след всяко представление на Велко и изчаква актьорът да си поеме дъх, уморен и плувнал в пот, особено след монологичните представления „Великденско вино“ и „Даскал“. Кирилов е свидетел как след представление на „Даскал“ му телефонират или го чакат на служебния вход както учители, така и тийнейджъри, всеки от които приема, че пиесата е предназначена за него и има какво да се поучи от нея.

Във „Великденско вино“, постановка Иван Добчев, Народен театър, сезон 1993/1994

Кирилов придружава Велко на риболов, голямата страст на актьора. Велко го обучава как да се справя с въдицата, разкрива му тънкостите. Въдиците му са маркови и той показва на приятеля си коя за какво се използва. За 60-годишнината му Стефан Данаилов му подарява великолепен стол за риболов – удобен, с големи джобове от двете страни. Ролсройсът на рибарските столчета. Велко сяда на столчето, отваря чадъра и замира.

„Двамата с Ламбо много се тачеха – казва Кирилов. – На едно дълго турне на постановката „Дон Жуан” (Стефан Данаилов е в ролята на легендарния любовник, а Велко е слугата му Сганарел – бел. авт.) актьорите свършиха парите си. Бяхме извън София вече 15 дни. Тогава Ламбо каза: „Велко, ние сме най-богатите тук, дай да нахраним колегите“. Купиха едно агне и едно буре вино и уредиха пира на колегите.“

Със Стефан Данаилов в „Дон Жуан“, постановка Младен Киселов, Народен театър, сезон 1985/1986

Велко се чувства силно обвързан с родния край, най-свободен и безгрижен е при приятелите в Елхово, Ямбол и Тополовград, като и по притоците на Тунджа, където лови риба. Няма никаква поза, когато заявява:

„Това, което най-дълбоко ме свързва със света, е българщината. Това са родителите ми, земята ми, Тунджанската долина, Елхово и улицата, където е дядовата къща и където за първи път видях коледарите. Спомням си биволите и хармана, където се белеше царевица. Чичо ми имаше унгарски коне и каруца, с които ходеше до тухларната да си изкарва хляба, да вади пръст от Тунджа. Баба ми имаше високо кръвно и в едно бурканче на сайванта си държеше пиявици. Беше сляпа и от време на време бръкваше да си сложи една пиявица да ѝ олекне. От старата къща на дядо ми Кольо не остана нищо. Съборена е“.

Той израства в семейство, което живее във вечна оскъдица:

„За мен детството не е фантазия, а реалност. 60-те и 70-те години бяха трудни. Баща ми вземаше ниска заплата, трябваше да се пести, а много да се работи. Работил съм по бригади в студентските си години, поливал съм царевица, за да изкарам 30 лева и отида на море. Аз се славя с това, че съм голям реалист и поради това не искам да слагам украшения на детството“.

Преди да замине за клиниката в Германия и след като се върне, бърза да се срещне с приятелите в Тополовград и Елхово. От този край е най-верният му приятел Борис Янев. Той е пенсионер, взел е на аренда малко язовирче край Елхово и е развъдил риба. Сам е сглобил бараката от различни плоскости, живописно долепени една до друга, като пъзел. Прилича на каубойска къща, построена за подслон далеч от населените места с примитивно доведено електричество и всичката вода, изнесена навън. Велко шофира дотам, сяда на миндерчето, застлано с дебели одеала, и понякога си подремва следобед. Домакинът нарязва филето на уловените в сетката шарани, изпържва ги и ги поднася на ниската маса пред приятеля си. Велко никога не мята въдица в язовира, защото срамно е за майстора да хваща заградена риба. Борето Янев го води по Тунджа и най-вече по притоците ѝ, реките Поповска и Алатлийска, където актьорът лови щука и костур.
Сега 4-5 въдици на Велко са облегнати на стената на бараката, като мълчалив караул.

Борис Янев разказва, че когато Велко идва в Тополовград, отсяда винаги в хотела. Сутрин излиза на главната улица, купува си вестници и тръгва по улицата. От кафенетата отляво и отдясно го поздравяват и той се отбива да поговори. И така – до края на улицата. Това е неговата България. Обикновените хора са неговите хора, приятели или зрители, все душеприказчици.

В годините преди смъртта си Велко слага между приятелите си и режисьора Борислав Чакринов, директор на Бургаския театър, където актьорът прави няколко постановки. Било му комфортно в този театър, защото от Бургас е учителят му във ВИТИЗ Апостол Карамитев и всеки ден Велко минава покрай паметника на Карамитев в морската градина.

Велко Кънев като Боздугански в „Службогонци“, постановка Апостол Карамитев, ВИТИЗ, (дипломен спектакъл), Снимка: Семеен архив

„Беше огромен актьор, но и огромен човек – казва Чакринов за Велко Кънев. – Добронамерен беше към всички и всички го обичаха. Беше разочарован от всичко в политическия живот, не се палеше на политически теми, но не му харесваше изчезването на стойностите, невъзможността да има критерии. Животът в България не беше неговият свят. Затова неистово ходеше за риба, което беше начин на бягство. Всяка свободна минута ходеше за риба, сред природата му беше най-добре. Събираше се с нормални хора. Ходеше за риба с озеленител, с шефа на актьорското барче, с някой собственик на заведение. Когато се разбра, че е болен и се извести сметката за лечението му, още в първия ден се събра нужната сума.“

Привързаността на Велко Кънев към баланса и равновесието в социалните отношения се пренася в творческата му работа, например в шоуто „Клуб НЛО“. Там актьорите имат избор на проблематиката и тона, за разлика от спектаклите, където лидер е режисьорът. Когато през май 1999 г. „НЛО“ се връща от турнето си в САЩ (Бостън, Ню Йорк, Лос Анджелис и Чикаго), Велко Кънев отговаря на журналистите:

„Пяхме в катедралата в Бостън. Представихме бъдещия ни албум „Кръц“, който ще съдържа 12 парчета. Зрителите се разплакаха, мнозина от тях подкараха колите си и ни съпровождаха по шосетата. „Кръц“ означава да живееш на инат, да се освободиш от това, което ти тежи. Нашето послание е да живеем заедно и да си помагаме, като иронизираме живота. А награда ни е зрителят или слушателят да си каже: „Така е, както „НЛО“ го изпяха“. Злобата и крайното отношение не са в стила на „НЛО“. Ние не атакуваме личности, а явления. Не се поддаваме нито на политически, нито на други подмолни примамки и досега никой не е успял да ни вербува“.

Велко е прятел с актьорите от „НЛО“, не толерира някого от тях за сметка на другите – Жоро Мамалев, Тони Радичев, Павката Поппандов, Мария Сапунджиева, Чочо Попйорданов. Някои от тях гостуват на леля Кера, майка му, а тя забожда с габърчета на стената техните снимки. Тони Радичев разказва, че след концерти на „Клуб НЛО” из страната и след представления на Народния в провинцията, когато местни колеги са ги канили да вечерят заедно, винаги е бил с Велко Кънев:

„Като пътувахме извън София, спяхме в една стая. По-късно, когато шоуто разполагаше с повече пари, всеки имаше своя стая. Бяхме близки, споделяхме не само за театър. В Полша, когато гостувахме с „Опит за летене” (Велко е в ролята на Матей Нищото, Радичев е в ролята на Петлето – б. а.), след представлението се видяхме с Ян Енглерт, който беше по това време председател на техния Съюз на артистите. В България той се снима в „Осъдени души”. Отидохме с него вечерта, разбирахме се на руски, който Велко добре знаеше. Много говорехме, много се смяхме. Той не се умори да хвали представлението“.

Велко Кънев като Сервитьорът в „Лов на диви патици“, постановка Красимир Спасов, Сатиричен театър, сезон 1977/1978

Във филма „Бон шанс, инспекторе“ двамата са отново заедно. Велко е в централната роля, Радичев играе малката роля на учител по френски. Но в „Маневри на петия етаж“ двамата имат равностойни роли заедно със Стефан Данаилов.

„След снимки отивахме или у тях, или у нас – си спомня Тони Радичев. – Тогава семейството му живееше в малко апартаментче в моята стара махала, Манастирски ливади. Катерина е голяма колкото дъщеря ми Кристина и двете бяха приятелчета. Непрекъснато бяхме заедно. По-късно разрушиха бащината ми къща, за да построят поликлиника, и ми дадоха жилище в „Стрелбище“. А Велко и Дора взеха по-голям апартамент близо до техникума по фотография оттатък бул. „България”. Много често ходех у тях пеша, пресичах булеварда и бях у тях.“

На 2 октомври 2008 г. Велко Кънев е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, за големите си заслуги в областта на културата и изкуството. Той покрива с творчеството си собствената представа за актьора:

„Винаги съм работил, това ме е спасявало. Но не мога да се абстрахирам от средата около мен. Не мога да пренебрегна факта, че повечето ми познати и приятели са в дупка, изпитват неудовлетвореност, имат много излъгани илюзии. Унижението е по-чест спътник на актьора от удовлетворението. Парадоксът е, че актьорът живее същия труден живот като всички останали, а вечерта трябва да забавлява публиката и да блести на сцената. Трябва да имаш неистова сила да заключиш негативното, да затвориш личното си неудовлетворение“.

В интервю от 24 декември 2008 г. го питат за молитвата му преди Рождество Христово. Велко отговаря:

„Да се научим да издържаме най-големия морален товар – на благодарността. Не само на празници, а през целия живот. Всеки от нас има на кого да бъде благодарен. В нощите на празника да отправим думи на преклонност пред тези, които са ни дали живот, радост и надежда“.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg