Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Здравка Евтимова: Срамувам се, че съм безсилна пред бедността

Превръщаме се в подиграна, стъпкана купчина от човешки подобия. Не бива да го позволим

„Сега времето е на писателя. Парите не са негови, но времето работи за него“, твърди Здравка Евтимова. - Здравка Евтимова: Срамувам се, че съм безсилна пред бедността

„Сега времето е на писателя. Парите не са негови, но времето работи за него“, твърди Здравка Евтимова.

– Коя е вашата книга-събитие на 2014 година?

– „Ранни стихотворения“ на Иван Цанев.

Непосилната тежест на превода

– Вие сама правите преводите си на английски, а понякога направо пишете на езика на Шекспир. Доставя ли ви същото удоволствие като българския?

– На български е радостта да пишеш. Всяка дума има хилядолетна история, която майка ти ти е подарила – щеш не щеш вековете влизат и работят в написаното от тебе, а твоят разказ пази аромат на българска земя. Когато пиша на английски, все едно нося на гръб раница с камъни – това са думите на езика, от който превеждам десетилетия. Тези камъни ми трябват, за да издигна стена в разказа, вършат работа, но удоволствие ли е да носиш тежка раница на гръб? Българските думи са космос. С тях винаги попадаш на седмото небе, независимо дали си радостен или тъжен.

Америка за България

– Каква сте като писателка и каква като преводачка?

– Като писател съм свободна, нищо не ме ограничава, освен липсата на време. Аз съм част от вселената, свободен електрон, който лети и предизвиква неочаквани реакции, никой не му е началник, нищо не го възпира. Писането е ежедневен урок по свобода. Като преводач е точно обратното – имам цялото време на света; коленича пред всяка дума, изгубвам се, стапям се и колкото повече съм изчезнала, колкото по-дълго ме няма и никой не ме забелязва, толкова повече съм успяла като преводач.

Преводът ме уча на търпение, смирение, респект към словото и правилата. Навремето, само за да ти препишат една страница на езика на Шекспир, трябваше да платиш 1 лев и 50 стотинки, а тогава аз превеждах от български на английски за 75 стотинки на страница. Но древните римляни са казали: „Ковейки се става ковач“. Сега съм благодарна на този труд.

– Работите като преводач към Министерство на отбраната. Как ви понася бюрократичната работа?

Доза Щастие

– Работата в МО не е бюрократична, а строго планирана. Тя ме е приучила да приемам посочения срок като нещо неотменно, неподлежащо на коментар. Не се търсят извинения, че обемът е внушителен, а времето – ограничено. Вместо да се губят ценни минути в приказки, в напълно излишна, отслабваща волята суматоха, се пристъпва към действие. Тази дисциплина ми помага всеки ден. Когато попадна в сложна ситуация, не търся оправдания и някакъв заден вход, откъдето мога да избягам. Работя. Обучена съм да работя в екип, да нося отговорност за навременното и коректно изпълнение на моя дял от задачата.

Литературни кръгове, ромбове и паралелепипеди

– „Връзкарите са създали мрежи, при които се обслужват едни-други през фондации и други сладки неща и гледат да не пропускат никакъв ресурс навън. Ако не сте един от тях, те просто няма да ви пуснат в литературата. Те са от новия вид „ченгета”. Те участват в разни полумасонски „приятелски кръгове” и организации и са окупирали много области.” Думите са на писателя Милен Русков. Съгласна ли сте с тях?

– Милен Русков е гордост за всяка европейска литература. Той е разбил всякакви масонски, полумасонски и приятелски кръгове.
Аз не търся и не се вписвам в никакви кръгове. Търся по интернет конкурси и участвам в тях. Ако спечеля, то е защото съм се явила с продукт, който е убедил журито. Боря се на общо основание, публикувам на общо основание, което е трудно, бавно, изисква мъчително проучване, много четене, за да намериш точно на кое литературно списание, на кое издателство да изпратиш текстовете си. Казвам си – бийте се вместо мен, мои български думи. Победете. Понякога това се случва. Без протекции, без кръгове, ромбове и паралелепипеди, затова радостта ми е самотна.

– Важен ли е скандалът за развитието на литературата, на самите писатели?

– Литературният скандал печели купувачи на книгата. Той е важен за момента, той „прави пари“, но после потъва в небитието. Остава написаният текст – думите на писателя и сърцата на читателите. Не вярвам на скандали, не смятам, че те създават литература. Да, те продават книги, но обикновено такива книги живеят по-кратко, отколкото самият скандал.

– Според вас достатъчно ли се чува женският глас в литературата?

– За женски и мъжки глас в литературата според мене не би следвало да приказваме. Говорим за мощен и правдив глас или за раболепен шепот, за мазно шушукане, което е срам за литературния живот. В литературата, в паметта на страната ни, в кръвта на читателя остават книги и послания, които писателите, независимо дали са жени или мъже, са оставили, вграждайки себе си в редовете, подарявайки радостта си на читателите, вземайки болката им, поемайки горчивината, за да я превърнат в щастлив изгрев – само такива писатели наистина имат глас в литературата. Всичко останало е конюнктура, връзки, протекции – но не протежетата правят литература. Това е шансът на пишещите. Протекцията умира заедно със силните на деня.

Бих изтъкнала две имена на млади проазички, от които силно съм впечатлена – Оля Стоянова и Йорданка Белева. Със сигурност има още много имена на талантливи поетеси и писателки – желая им здраве и нека с книгите си блестят на българския небосклон.

– Вие сте сред учредителките на Клуба на българските писателки, а основната ви цел е да си помагате една на друга. Възможно ли е това на територия, която предполага силни емоции, конкуренция, може би професионална завист?

– Според мен не само е възможно, взаимопомощта сред писателите е императив. Никой не е в състояние да напише книгите на друг човек, но по силите на писателя е да подпомогне с добър отзив, да разпространи информация за книгата на колегата от стената си във Фейсбук, да разкаже за предстоящ литературен конкурс, да привлече съмишленици към добра кауза. Бях свидетел на такива отношения сред писателите франкофони в Брюксел, с някои от които се запознах и работих.

Взаимната подкрепа не изключва конкуренцията, напротив – прави я по-изострена. От тук очакването към литературния продукт се повишава, както и качеството му. Тъкмо това е една от основните целите на Клуба на българските писателки – създаване на силни книги, печелещи място в литературното пространство на Европа и света.

Интелектът срещу дебелия врат

– Родена сте в Перник. Градът на будни, интелигентни, амбициозни българи, но също на тунинговани голфове, високи скорости и побоища из дискотеките. Как се съчетават тези несъчетаеми крайности?

– Перник е България в орехова черупка. Ядката отвътре е запазена наполовина. Наполовина тя е вкусна, но има и червей, който съсипва доброто. Не само Перник, цяла България е съчетание на несъчетаемото – висок индивидуален ум и липса на общи проекти, интелигентни хора и дебеловрати индивиди, които ще ти пръснат главата, защото си ги погледнал по начин, който не им харесва. Нима светът не е същият – учени, работещи в областта на квантовата механика, които ни приближават до тайните на вселената, и клетници, които вървят пеш десет километра до кладенеца, за да не загинат от жажда децата им?! Докато на света има хора, умиращи от апандисит поради липса на лекарски грижи, човечеството е далеч от хуманизма.

– Всеки ден пътувате за работа от Перник до София с влак. Според мнозина това е изтощително, трудно поносимо ежедневие, но според вас май е сюжет за разказ…

– Да, пътувам заедно с приятели от години. Създали сме си Google влак – имаме си специалисти с най-различни специалности, знания и умения. Наистина сме изградили система за подпомагане помежду си. Но по-ценното е, че всеки метър от България е разказ. Хич и да не искаш да пишеш, разказът ще ти избоде очите. Достатъчно е да пътуваш поне малко – ако днес нямаш пари за билет, пътувай в мислите си, поседи до железопътната линия и чудото ще стане.

Толкова книги съм прочела в този влак, толкова смешки съм чула, че не го давам за най-светлото кафене. Разбира се, има и студена, нервна страна на пътуването. Като седиш и чакаш на някоя гара цял час и парното не работи, щеш не щеш виждаш живота под кисел и недоволен ъгъл.

– В световната проза влаковете са символ на очакването, а понякога са „инструмент на съдбата” – например в „Ана Каренина” на Толстой, в „Човекът-звяр” на Зола, в „Убийство в Ориент Експрес” на Агата Кристи. Вие какво или кого винаги очаквате?

– Аз очаквам “активно“ – тоест работя, докато чакам. Така чакането става врата, през която в живота ми влизат събития, хора, книги. Ако те не идват, вратата остава – аз минавам през нея и се озовавам на неочаквани места. Ако никой не живее там, правя къщичка наум – светла и топла – с мисълта, че в нея може да се подслони премръзналият. Надявам се някой разказ, който съм написала, да е тази къщичка. Сърце да е широко, да сме здрави, за да виждаме и малките светлинки пред нас. Но най-хубава е светлината в купе с няколко стари приятели.

– Сега, около Коледа, навън има повече светлина. Но достатъчно ли е да си повтаряме по празниците, че трябва да бъдем добри, за да станем наистина такива?

– Празниците са повод да съберем добротата си – когато тя е на много хора, на хиляди, силата й наистина е огромна. Празникът е хан, разположен в средата на дълъг път. Там човек отдъхва, похапва, набира сили за дългата тъмнина, която го очаква, за страшните и трудни завои напред, но и за слънчевите изгреви. Затова съм убедена – да, празникът ни дава добрата дума, която е най-краткото разстояние между човешките сърца.

Предишна страница 1 2 3

Bookshop 728×90