Дъщерята на Владимир Зарев – част от писателско трио в езотеричен роман

Във време, в което ценностите подлежат на преоценка, а спасение от тревогите все по-често се търси в езотериката, е много важно литературата, която има претенции да помага на хората директно, да е на ниво. Читателите са разкъсани между книги, предлагащи бързо решение на проблемите им, и тежки философски четива, които трудно се възприемат при толкова високо ниво на тревожност. Не е случайно, че „Живот в скалите“ на Мария Лалева стои по върховете на класациите вече повече от година и половина. Бързо смилаемите „духовни“ послания, облечени в непретенциозен сюжет, явно са отражение на някакви читателски нужди. Затова е необяснимо защо „Кодове за любов и вечност“ стои сравнително незабележимо по рафтовете на книжарниците. Романът притча, издаден от „Изток-Запад“, е пътешествие в духовното, история и езотерика в увлекателен сюжет.

Романът, в който се преплитат Древен Египет, будистки ашрам и съвременна България, е написан от писателско трио – Делян Захариев, Неда Зарева и Анна Иванова. Инициалите им на латиница образуват абревиатурата DNA, тоест – ДНК. Това е първият код, с който се сблъсква читателят още от корицата. После му предстои пътешествие във времената на Ехнатон и Нефертити, както и сърцераздирателна история за предателства, смърт и любов днес в България. Прераждане, регресивна хипноза, карма, потъване в себе си и откриване на смисъла на живота чрез медитация и отстраняване, прошка и изкупление – всичко това не е просто самоцелен разказ за случки и обстоятелства, а опит за проникване в душата на човека отвъд ежедневните ѝ проявления.

Тази книга пренася тенденциите на ню уейв течението в наши дни. Опира се едновременно на стари идеи и нови разбирания, типични за милениалите, които поемат света в ръцете си. Тримата автори са точно такива хора. Както самите те разказват, запознали са се на курс по коучинг, който приемат като първа синхроничност, другото име на случайността.

Разполагали са и със сериозна помощ. Баща на Неда Зарева е Владимир Зарев, големият български писател, написал „Поп Богомил и съвършенството на страха“ – философски роман, който връща към позабравената духовност на отминали времена. Той и съпругата му Мирела Иванова, които са помагали за създаването на книгата, са отбелязани в специалните благодарности на финала.

Тримата автори наричат съвместния си творчески процес „плитка“, защото са сплели три отделни части на текста, написани от всеки един от тях, в едно цяло. Читателското око не открива кръпката и това е едно от достойнствата на тази книга.

Разбира се, не липсват и недостатъци – известна декларативност в наратива, недостатъчно психологически изчистени образи, неоправдани криволици на сюжета тук-там. Наративът балансира по средата на емоцията и разума, логиката отстъпва пред интуицията, а психологическите състояния са на ръба на крайностите, но това изглежда целенасочено и търсено.

Това не е типичната практическа психология, макар тайната цел на „Кодове за любов и вечност“ да е точно такава. Зад сюжетната форма е скрито директно послание, но уважението към читателя е накарало авторите да оставят търсещият сам да го открие, не му го дават наготово.

„Кодове за любов и вечност” е книга за неща, които се научават по усет, отвъд разума. Затова в своя регистър, неизмерван по критериите на високата художествена литература, романът-притча е едно от добрите постижения, доста по-добро в тази област дори от множество западни негови подобия.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от авторите ѝ.

Пиша това в последния ден от живота си. Все пак не всички знаят кога е този свещен ден, а аз зная. Утре заран тази мъка ще свърши. Не ме е страх, не искам нищо, като че ли пиша това само за да си подредя мислите в главата. Наистина, съжалявам много, защото цялата тази история можеше да има съвсем друг изход. Но нека да бъде по волята на Атон! Още от малка играех на бебета с кукли – държах ги до гърдите си и се преструвах, че ги кърмя. Играехме си със сестра ми и братовчедките, понякога и някое момче се завърташе да играе таткото. Зад къщата имаше жасмини, ароматът им се е запечатал толкова дълбоко в съзнанието ми. Там си играехме, имахме кукленска люлка, скована от големия ми братовчед. Не беше много изгладена или се изглади с времето, понякога ми се забиваха тресчици в ръцете. Така ме увличаше играта, че това хич не ме спираше, и вечно ме хокаха за някое забравено домашно задължение:

– Амая, защо не си измела…

– Амая, не си разтребила…

– Амая, не чуваш ли?

Тогава се казвах Амая. Кога точно станах Ама, не помня, но винаги съм си знаела, че съм родена за тази работа. Не съм от хората, които се чудят с какво да се захванат: или всичко им е интересно и не могат да решат, или пък нищо интересно не намират. Дали се оправдават, не знам, не ги съдя. Може и да са забравили. Аз никога не съм забравяла, знам си от първия миг на Земята. И затова и животът ми се завъртя така, че ме пратиха да служа на кралицата. Голяма чест. Мама беше много горда с мен: като научила новината, паднала на колене, благодарила с молитва и плакала. А аз не разбрах веднага къде съм попаднала. Жрецът на нашето село говорил с баща ми, по онова време вече бях вдовица, и баща ми взимаше решенията за мен.

– Кажи ми, Ама, как да зачена мъжко дете? – ме питаше тя.

– Ще се молим, Повелителко, ще поискаме Божията милост и ще се надяваме. И като се роди момиче, ще го обичаме. Това можем да направим.

Често ме питаше тя все един и същи въпрос. Постъпих при семейството, когато Меритатон беше на три годинки, а Меке тъкмо се беше родила, в новата столица Ахетатон. Всичко се строеше още тогава. Можех да се сетя, че са ме избрали, защото съм мъжка майка, но тогава не ми е минало през ума. Шест момичета роди тя, всичките ги отгледах. Пък те колко красиви, Велики Атон! Като не ѝ даде момче да роди, какви пък неземни са дъщерите! Гледах ги как растат и се чудех кой ли човек е измислил царството и родството по мъжка линия да се предава, като има толкоз благородство, гордост и достойнство и в женска одежда. Не е Божа работа тая, човешка е. Ама върви убеди човека, Атон по-лесно ще убедиш.

През това време съпругът ѝ, фараонът Ехнатон, променяше света. Беше започнал голямата реформа и действаше с творчески замах, стигащ до фанатичнa решителност. Той променяше всичко, което знаехме досега и с което бяхме свикнали, преди да напуснем Тива и да се преместим в новата столица Ахетатон. Тя изникваше пред очите ни със своето величие и заедно с нея се въздигаше мощта и на грандиозния храм на бог Атон – бога на слънчевия диск, който протягаше благородни лъчи-ръце към земята и към всички нас. Нека бъде неговата воля!