Детство мое, нереално и невълшебно

Ако Грета Тунберг беше възрастна, красива и може би мъж, щяхме ли да я атакуваме с политически аргументи?

Казват, че Грета не ги разбирала нещата. Проблемът е, че онези, от които тези неща днес зависят, също не ги разбират. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Детство мое, нереално и невълшебно

Казват, че Грета не ги разбирала нещата. Проблемът е, че онези, от които тези неща днес зависят, също не ги разбират. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Изчаках да мине малко време, преди да пиша каквото и да е, в което да се споменава името Грета. Грета Тунберг. Необходимо беше – когато малкото ти дете се тръшне на земята и почне да рита и пищи за нещо, се налага хладнокръвно да изчакаш да му мине. Има и друг вариант, разбира се – да му плеснеш два шамара и да се разкрещиш, но от опит знаем, че това не работи. Пък и никак не съм привърженик на шамарената терапия – нито като родител, нито като журналистка и обществено активна гражданка.

Налага се да уточня и още нещо – пищящото и тръшкащо се дете не е непълнолетната шведка, а цялата маса от възрастни хора, които се разкрещяха срещу нея с изненадващ инфантилен гевезлък и неуправляема детинска агресия. При това, за разлика от далеч по-заслужаващи си такава гражданска енергия теми, „харесваме или не Грета” не се побра в рамките на обичайните за всяко чудо у нас три дни. Голяма, лесна и ароматна дъвка се оказа младата защитничка на планетата – дъвченето ѝ се услади на всички, защото всеки има мнение. Не за конкретната ѝ кауза и това дали предлаганите от нея начини на защитаването ѝ са адекватни, разбира се – прекалено сложно е и иска четене и мислене. Мнение за нещо далеч по-достъпно и делнично – тя самата. Грета като дете, което си играе на възрастен, Грета като дете със заболяване, Грета като дете, което някой манипулира. Грета като физика и поведение. Грета детето.

„Чие детство е по-откраднато?“

Последното поредно упражнение в обществено чувство за хумор, паразитиращо върху нейния образ, плъзна из социалните мрежи само преди ден. Представлява колаж от снимки – Грета пред отрупана маса с разни храни във влаково купе, а през прозореца наднича кльощаво тъмнокожо момче, очевидно символизиращо гладуващите деца в Третия свят. И друг вариант има – снимка на Грета, държаща реч (разбира се, избрана е такава, на която лицето ѝ е присвито в гримаса, че да не би да изглежда симпатична), а отгоре е изписан цитат от думите ѝ – „Вие откраднахте детството ми”. Снимката е положена паралелно до фотос на същото онова тъмнокожо, бедно и полуоблечено момче, понесло някакъв нечовешки товар на главата си. Внушението е директно, като за деца – един вид „чие детство е по-откраднато – това на богатото, лигаво момиченце от европейския свят, дето се набира на възрастните заради някакъв си климат, или онова на тихото, незнайно гладуващо индийче/филипинче/сирийче, което мисли само как да се нахрани?!”. Демагогия в чист вид! Манпулация, чиято стратегия е толкова елементарна, че възрастните би трябвало да се обиждат как изобщо някой им я предлага, подценявайки напълно способността им да анализират факти и образи.

Америка за България

Е, колажите доста добре се ротират из Фейсбук, трябва да ви кажа. И под тях сериозни възрастни хора, майки и бащи на нечии деца, ахкат и охкат, философстват и словоблудстват. Ми то от климат, кауза и обществена активност може и не всеки да разбира, ама виж, от деца и детство – моля ви се! Пък и такъв хубав, лесен и безопасен повод да си помразим на воля отдавна не сме имали. Грета ни даде всички основания – дете в тийн възраст, момиче, има заболяване, което спира обичайните за другите социални задръжки в общуването, а и не е миловидна и сладка. И най-важното – не е „наше момиче”. Към скандинавците ние така и така си имаме едно наум, покрай тяхното свободно възпитание, демократично образование и чути-недочути методи за регулиране на родителството, та тази клета Грета ни дойде направо дюшеш за отпускане на гражданския клапан.

Целта на този текст обаче не е да говори за Грета Тунберг, въпреки убеждението ми, че последващите от него коментари неизменно ще са свързани само с нейното име. Искам тук и сега да поговорим и помислим за детството. За това какво и защо определяме като детство днес, какви са характеристиките на този период от израстването на човека, които влагаме в това понятие и как се е променило разбирането ни за него през последните години. Да си дадем сметка какво всъщност очакваме от децата си и защо от една страна разчитаме на тях „да оправят нещата“, а от друга ги натирваме по най-дивашки начин, щом проявят твърде шумно гражданската си позиция.

Както стана ясно, от детство и деца разбираме всички. Едва ли си даваме сметка обаче, че етапите на детството и неговото определение са следствие от исторически процеси и социални конструкти, затова и са подложени на изменение. Каква е продължителността на периода, определян като детство, зависи от материалната и духовната (в това число религиозната) култура на едно общество.

Американската културна антроположка Маргарет Мид, която се занимава активно с темата през миналия век, говори в статията си „Култура и приемственост. Изследване на конфликтите между поколенията“ за три типа култура на взаимоотношения между децата и възрастните. При т.нар. Постфигуративна култура подрастващите набират своето знание и опит от предците си. При конфигуративната култура и децата, и възрастните се учат от живото общество, в което живеят. Според идеите на Маргарет Мид, в момента ние се намираме в третия тип култура на взаимоотношенията деца-възрастни – префигуративната. При нея възрастните учат от децата си. Процесът е точно такъв, какъвто го познаваме, но в обратния ред – така, както някога децата са учили от възрастните. В този смисъл детето днес не е вече същество, което трябва да бъде направлявано и форматирано изцяло според виждането на възрастните, а на свой ред е учител. И наистина е така – сетете се само за всички онези теории за децата „индиго“ и кристалните деца, които в последните години се нароиха, за да ни дадат основание да гледаме на идващите поколения с повече надежда и споделена отговорност за бъдещето. В наши дни Детето се възприема като някаква капсула от свещена, езотерична мъдрост, чието опазване е божествена, необяснима с човешката логика мисия за възрастния човек. Той е загубил сетивата си да открива Промисъла на света, но Детето му е „пратено“, за да го научи, да му отвори очите, да го обърне към над битовото, духовното, божественото в най-широк смисъл. Така, в крайна сметка, възрастният може да получи две особено важни за оцеляването му индулгенции – първата, че поради незнание, неумение и свещена простота е загубил посоката, и втората, че не е отговорен за действията си, понеже самият той е заблудено дете на универсума. Доста удобно извинение за всичко, което сме натворили като големи хора, не мислите ли?!

ДНК

Дефиниране на детството

За да разберем сами какво днес приемаме за присъщо на детството, нека хвърлим бърз поглед как се е пълнило със смисъл това понятие през човешката история. В Древна Гърция, поне до ІV в. пр. н. е. в не съществуват нито морални, нито законови забрани за детеубийство. От гледна точна на съвременния морал, налице е дори парадокс – докато култивират идеята за образованието, древните гърци нямат нищо против унищожаването на болните или непълноценни деца например. Културният теоритик и критик Нийл Постман твърди, че понятието „детство“ се артикулира по-отчетливо в древноримската култура, като е неизменно свързано с разбирането за „срам“. Римляните първи поставят представата за Детето на една права със срама, като така се формира възгледът, че съществува част от живота на възрастните, която не е удобно и не бива да бъде достояние на децата. Става дума, разбира се, най-вече за сексуални и физиологични пориви. Осъзнаването на тази разделяща Детето от възрастния подробност е доказателство за формирането на разбиране, че детето не може да се третира като възрастен поради спецификата на нравствения си растеж. Другата важна промяна, която се случва по време на Римската империя, е приемането на закон, според който се забранява убийството на дете. Така подрастващите започват да се приемат повече като функция на възрастните, отколкото като самостоятелни човешки същества.

По-късно Средновековието, противопоставяйки се принципно на идеите на Античността, ще промени и идеята за детство, като низвергне именно чувството за срам. В онова тъмно време момчето на седем години се приема за мъж, а момичето става жена с появата на менструацията си, независимо, че това може да се случи и когато е на седем-осем години. Привързаност към собственото дете не се развива, защото тогава детската смъртност е висока. Мъртвото дете е заменено с друго, ново, и родителският интерес към него е факт, само ако то се закрепи и оцелее.

В грамотния свят на късния Ренесанс и по-късно на Просвещението и романтизма се е смятало, че детето пораства, когато може да чете и пише. На свой ред Католическата църква също приема, че на седем години един човек вече може да различава кое е добро и кое зло, и следователно може да бъде приеман за самостоятелен, т.е. възрастен.

В края на ХІХ в. психоанализата обобщава наследения от миналото модел за възприемане на детството и окончателно оформя възприятието, върху което донякъде артикулираме това понятие и сега: детето не е като възрастния, то има нужда от период на порастване, в който активен водач са големите, тяхна е отговорността за този процес. В същото време в образа на детството психоанализата провижда стремежа на възрастния отново да говори за себе си и да проектира възрастните си желания и нужди.

През целия период на дефиниране и предефиниране на детството се оформя концепцията, която и ние днес ползваме за основа – че детето трябва да бъде рационално възпитано, чрез действия, предприети от възрастния човек. Дали тези действия ще са по-скоро строги и репресивни като в близкото минало, или пък ще са основани на свободно общуване и провокиране на вродени заложби у децата, е въпрос на съвременната методология и възпитание.

Днес съвременното западноевропейско общество стимулира идеята за родителството като партньорство. Това се налага и от развитието на модерните технологии, благодарение на които възрастният вече не е основен източник на информация за детето и не го превъзхожда така драстично по знание. Съвременната концепция за детството се основава на факта, че възрастните не могат да скриват определени грозни и страшни страни на живота, нито пък своите собствени грешки и слабости. Децата знаят почти всичко за секса, за насилието, за причинно-следствените връзки, страданията и страховете ни. За тъмната страна на съществуването днес с тях се говори открито, като основната идея на този диалог е те да бъдат предпазени от въздействието ѝ. Децата днес научават от интернет и медиите всичко онова, до което само преди двайсетина години достъп имаха единствено големите. Информирани и стимулирани да реагират, да мислят и да участват в обществените процеси, съвременните деца са все по-неподвластни на влияние, все по-скептични към действията на възрастните. И именно заради това те все повече приличат на тях.

Детството се смали – днес „малки“ са наистина много малките деца – тези, които все още не са развили постоянен рефлекс към средата и нямат енергията активно да ѝ реагират. За по-големите деца този рефлекс е основна тяхна задача, той е смисъл на съществуването, който ние, възрастните, всъщност закодирахме у тях. Това в никакъв случай не мога да определя като добро или лошо – то просто е факт, обусловен от общественото и историческо развитие. Точно той обаче някак лиши детството от най-романтичната му и жизнеутвърждаваща черта – оптимизма. Вярата, че по-доброто предстои и че животът е предимно хубаво нещо.

Съвременните деца вече не ни вярват. Те направиха това, което ние им възложихме – учат, търсят, знаят, мислят как да правят пари, осъществяват проекти, говорят пред аудитория, мотивират, борят се, инициират социални движения и генерират каузи. Децата ни днес са по-скоро само физически неукрепнали хора, не незрели недорасляци. И съвсем естествено, в това ново отношение помежду ни, те имат пълното право да не вярват, че сме безгрешни в действията и решенията си, да ни съдят за провалите и съответно да не ни уважават заради неспособността ни да се учим от тях. В този смисъл по някакъв странен и дори парадоксален начин съвременното отношение деца/възрастни напомня това от средните векове – на детето хем са му поставени изисквания да е „като възрастен“, хем от него в моменти на криза се изисква просто да е дете – подчинено, послушно и зависимо от възрастните.

Американската авторка на книги за родителството и децата Мари Уин нарича това „ново Средновековие”. В него като основен фактор се оформя и новата визуална, а не писмена култура, която не работи с понятието „грамотност“, тъй като в езика на визията няма азбука, няма код. Визуалният знак е еднакво достъпен за детето и за възрастния човек, като той не изисква специфична рационална дейност на съзнанието. Той и не предполага спазването на определени социални форми на поведение, като послушание и подчинение на детето например. Знанието и културата са общодостъпни чрез визията, а сложността на интерпретацията им не зависи толкова непременно от възрастта и опита, колкото от въображението и спонтанността. В последно време от тази интелектуална глобализация „пострада“ и разбирането за допустими форми на поведение. Етикетът и спазването на норми в комуникацията са цивилизационни умения, които маркират самоконтрола и способността за налагане на самоограничения в името на живеенето заедно. Днес все повече не се срамуваме. Образът измества грамотността, липсата на добри маниери измества социалната йерархия и я лишава от смисъл. Всички ползваме знаци, за да се изразяваме и комуникираме (помислете си само колко иконки разпознаваме и ползваме ежедневно), всички сме еднакво спонтанни в поведението си.

Тъжното следствие от целия този процес е, че децата рано губят любопитството си и способността си за мечтаене. Всичко, което ги интересува, е лесно достижимо, а мечтите са „заземени“, свързани са с конкретни неща и проблеми, които ние, възрастните, създадохме. За някои това е печеленето на пари като висша ценност, за други – ангажирането с общественополезни каузи. Като опазването на планетата, например. И методите, с които тези каузи се защитават, са точно същите, от които възрастните биха се възползвали. Само че когато едно конкретно дете се нагърби с тях, това никак не ни устройва. И без дори да се усетим, започваме да реагираме като в Средновековието – обиждаме физиката (като няма други аргументи, се минава на ниво „физика“), търсим „уважението (подчинението) към възрастните“, от позицията си на отговорни включваме обществените бухалки и искаме сметка „тя защо не е на училище“ или „как някакви си тийнеджъри ще ни казват какво да правим”. Така затворихме кръга – искахме от децата си да реагират като възрастни, а когато го направиха, взехме да им натякваме, че са деца. И още един парадокс – правим всичко това с напълно нецивилизована злост и грознодумие, а се фрапираме, когато те ни отвръщат с обвинението, че сме им откраднали детството.

Грета и липсата на авторитети

Гневът, който отпушихме спрямо Грета, е израз на безпомощността ни. Защото си даваме сметка, че на мястото на детското любопитство оставихме да избуи собствената ни самонадеяна арогантност, възприета като норма от нашите деца. Ние отдавна не сме им авторитети. Ние сме онези, които им съсипаха планетата. Онези, които обещаваха, а не направиха нищо. Онези, които ще им оставят един мръсен, изсулен, беден и опасен дом, с който те трябва да се оправят. И когато днес надигнаха глас срещу това, единственият начин, по който успяхме да им отговорим, е като ги нарекохме малки, незначителни, неподготвени и… грозни. Много зряло, няма що!

В целия все още точещ се спор около Грета най-малко се говори за проблемите, които тя повдига. Така е по-лесно, разбира се – вместо да им дадеш отговор, низвергваш по друг принцип онзи, който ги съобщава. Като в детска игра – „аз пък няма да си играя с тебе“! Тъй като сме възрастни, сме и доста по-злобни и изобретателни в лошотията си, затова си създадохме и образи – Грета като Хитлер, Грета като опасна луда, Грета със страшно лице, Грета до гладуващото момче. Нямаше да сме толкова нахакани, ако тя беше миловидна или беше момче. Нямаше да сме толкова възмутени, ако беше възрастна. Нямаше да си позволим да я мачкаме с тази сила, ако беше политик. Ми нека се огледаме?

Заради синдрома си, казват, Грета нямала социални спирачки в изказванията и израза на отношението си. Та нима Тръмп има такива?! Без да е диагностициран с какъвто и да е синдром, този мъж на над 70 години ежедневно атакува целия свят с малоумните си туитове, обаче за нас това остава само повод да се похилим онлайн.

Грета била „страшна“, „грозна“, „луда“… Защото всички политици, на които сме си поверили живота и бъдещето, са миловидни красавци с интелигентно излъчване! Като почнеш от Ким Чен Ун, минеш през Орбан, Ердоган и Тръмп, и стигнеш до Путин! За нашата родна среда да не говорим.

Грета била манипулирана. Така ли? Ами сигурно е, ама ще е хубаво някой да излезе и да каже от кого и каква е ползата от тази манипулация. Иначе всеки може да каже всичко. За едно момиче на шестнайсет, особено дръзко и без свян.

И любимото ми – Грета не ги разбирала нещата. Не съм и останала с впечатление, че настоява да ги е разбрала единствено и само тя. Проблемът е, че онези, от които тези неща днес зависят, също не ги разбират. И това си личи по нехайството им. По липсата на решения. По замитането под килима. Все неща, срещу които децата като Грета алармират, нищо, че нас по ни устройва да си запушваме ушите и да им викаме „я марш на даскало!“. Кое даскало?! Онова, в което те често знаят повече от учителите си?! Онова, в което се опитваме да ги накараме да са граждански активни, ама ако може не сега и по-тихо, че най-мразим крещящи деца?! Онова, в което искаме да приемат всички за равни, но първи скочихме да натякваме, че Грета не е съвсем „нормална“? Или онова, в което държим да ги научим да разпознават политическия фалш и да търсят сметка за отговорността, а когато го направиха, искаме да си затварят очите и устите?!

Нещо съвсем сме се вдетинили, да ви кажа. При това по лош начин – приличаме на нервно, разглезено дете, което тропа с краче, че нещата не се случват така, както на него му харесва. Предефинираме детството както ни е удобно. И когато някое дете ни настъпи по обществените мазоли, бързичко си припомняме дефиницията, поставяща малкия човек в дъното на социалната йерархия. То и как да е иначе, след като не разполагаме с отговори.

Та, извинете за въпроса, ама кой тук е инфантилният в крайна сметка?

Вижте още: МЕЧТИТЕ НА ГРЕТА ТУНБЕРГ И ЕФЕКТЪТ ОТ НЕЙНИЯ ГНЯВ


Бел. авт. – за написването на този текст особено помогнаха идеийните платформи, третиращи разбирането за детството на Маргарет Мид, Нийл Постман, Мари Уин, както и проф. Цочо Бояджиев и студиите му за Средновековието. От специално и много важно значение остава и трудът на Милка Терзийска „Ще изчезне ли детството?”, публикуван в „Българско списание за образование“ от 2015 г.

Пловдив Джаз Фест