Новият мистичен фолклор на постсъветска Русия

Когато прочетох за пръв път „Предел на забравата“ на Сергей Лебедев, бях хипнотизирана от езика на романа. Усещането беше като за замайваща спирала от думи, съвършена като пропорции на Фибоначи, естествена и обмислена едновременно. После минах през „Дебютантът“, в която сюжетът бе изваян виртуозно. За да стигна до „Титан“, където невероятното умение на Лебедев да плете истории и тънкият му усет за красотата на словото се съчетават с концентрираната мощ на разказа.

Сергей Лебедев сякаш е изобретил нов жанр – мистика на историческата травма. Свръхестественото се появява в нов контекст, на фона на реални събития, събрали в себе си повече зло от всеки измислен роман на ужасите. Традиционно Лебедев се обръща към съветската епоха, в която човешкото е изличено. В разказите, обединени в сборника „Титан“, тази безчовечност е доведена до крайност. Така ирационалното става водещо, абсурдът се превръща в логика, невъзможното е единственото възможно. Образите в тези разкази напомнят ужасяващ карнавал, но ударението пада върху ужаса в него.

В предговора си към книгата Сергей Лебедев разказва как след края на съветската епоха се ражда в съзнанието на хората тази лечителна, но и травматична мистика:

„Новият мистичен фолклор възникваше буквално пред очите ни, от самия въздух на епохата. Приказваха за лоши места, за аномални зони, където са нарушени законите на физиката. За странни същества, за полтъргайсти, които живеят в къщите, в жилищата и преследват несимпатичните им обитатели, тропат, шумят, разместват предметите. За деца, които се раждат с характерни родилни петна – ако предците им са били разстреляни.

Съзнанието на хората търсеше образи, търсеше език за описване на трагедията – и прибягваше към мистични алюзии, които правят зловещото минало реално, и едновременно с това го отчуждават, превръщат го в обект на друг свят, друга реалност. Е, призраците наистина не се раждат сами за себе си. Ражда ги мълчащата съвест. Раздвоението на моралната оптика. Те са реални дотолкова, доколкото са реални изместването на знанието за престъпленията и отказа да се поеме истинска отговорност. Те са изкривен, претворен в мистични образи глас на онези, които са си отишли. Гласът на неканените свидетели“.

В сгъстените до крайност, концентрирани до невъзможност за преглъщане истории миналото е чудовището под леглото, призракът зад прозореца, сянката върху слънцето.

„Титан“ е не просто силна, а трудна за преживяване книга. Въпреки горчивия смях, въпреки усещането за раздадено възмездие, въпреки прокрадващата се в сенките надежда, разказите връщат към страха, че границите на доброто са лесни за прекрачване, че злото може да се върне непроменено и непобедено. Ако му позволим.