Историята на Българската телеграфна агенция издаде журналистът Панайот Денев. Отпечатано от БАН, изданието ще бъде в три тома, два от които са вече на книжния пазар. Денев, израснал професионално от репортер до генерален директор на агенцията, разказва за възникването ù през 1897 г. в младото ни Княжество. Създадена е заради необходимостта от повече и по-сигурна информация във възстановената българска държава от първите ù строители, политиците от кабинета на Константин Стоилов. В онези години България има 3 310 713 души население, от които 2 793 272-ма са били неграмотни. 84,36% неграмотни срещу 15,64% грамотни.
125 години по-късно населението на България е 6 520 000 души, а неграмотните се предполага, че са малцинство. Днес БТА е най-старото средство за информация и продължава да съществува като държавна гаранция за информираността на населението, фунционира в среда на частни медии с изключителна бързина. Но всички те вече могат да използват безплатно бюлетините на агенцията.
Историята на БТА е документален епос за България, разказва Панайот Денев – остросюжетни свидетелства за времето, мястото, хората, преживели 7 велики и 49 обикновени народни събрания, 101 правителства, пет преврата, пет войни, от които две световни, национални катастрофи, стопански подеми и разрухи, атентати, 45-годишен тоталитарен режим, 14 пъти парламентарни избори и 22 правителства през последните 34 години, продължителни граждански протести…
Панайот Денев (78) нарича себе си с гордост „бетеанец“. Работил е около 30 години в БТА – като репортер, редактор, зам.-генерален (1991 – 1993) и генерален (1997 – 2002) директор. За около година е бил главен редактор на в. „Демокрация“ (1993 – 1994). Професионалният му път минава през Българската национална телевизия (1995), в. „Континент“ (1996 – 1997) и пресцентъра на Съюза на демократичните сили (2002 – 2005). От май 2005 г. до края на 2013 г. е редактор на новинарския сайт Vesti.bg. Почти 40 години ръководи пресцентъра на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол и редактира информационните му издания. От 1995 до 2010 г. преподава в Департамент „Масови комуникации“ на Нов български университет, където води курсовете „Новини и новинарство“ и „Медийни модели на информацията“.
– Преди 125 години БТА е създадена от едно консервативно правителство, на Константин Стоилов, днес обаче светът е по-скоро под палката на либералните медии – как се отразява това на наратива в медиите, г-н Денев?
– Отразява се лошо. Константин Стоилов е създал втората в Европа държавна телеграфна агенция след Виенската и това е било в съгласие с написания от него 10 години преди това първи Закон за печата в България. Целта и на закона, и на агенцията е да укрепват държавността. В закона той забранява да се говори против княза. Всеки човек, завършил прогимназия, е можел да издава в онези години вестник, нямало е друг необходим ценз.
– Забрана да се говори против княза, в какви параметри?
– Той го възприема като част от държавността.
– Забрана да се говорят неистини за княза или дори обиди поради нехаресване?
– Всичко. Затова решава новосъздадената съвсем скромна агенция да бъде държавна, за да бъде точна.
– Как се отразява либерализмът днес върху медиите?
– Зле. Не е свобода, на български имаме много хубаво понятие – слободия.
– Днес хората смятат, че правото на свободно изразяване включва и право на лъжи…
– Някои с това си вадят хляба.
– А други така влизат и в парламента.
– Е, парламента…
– Хората, влезли в парламента посредством лъжи, придобиват власт и над обществените медии. Друг е въпросът дали се възползват от това.
– Властта не управлява БТА, с която аз съм свързан, защото тя си има собствен закон, който не може да се нарушава. Ако следите БТА, ще забележите, че във всяка новина в момента за това, което се случва в Израел, единствено БТА добавя бекграунд откъде започна всичко, няколко изречения накрая за онова, което стана на 7 октомври.
– Преди 125 г. строителите на България са имали грижата за информираността на населението. В наши дни какъв е изразът на държавната грижа за информираност и необходим ли е той?
– Не, днес не е необходим, защото винаги ще бъде форма на контрол, предизвикан от конюнктура, временни интереси. Приемаме, че с медии се занимават грамотни хора, макар че внимателният поглед показва, че далеч не е така. Имаше опити да се контролира БТА, така както в момента се контролират обществените радио и телевизия. Но, слава богу, още по мое време се написа Закон за БТА и той реши въпроса. Такива закони има само още за БДЖ и за Българския спортен тотализатор. Никой друг няма собствен закон. Това се оказа много важно.
– Необходимо ли е държавността да гарантира независимостта на обществените медии?
– Тя е гарантирана на думи. Как иначе да бъде гарантирана, с тояги, с бой? Гарантирана е, защото България е с демократично общество, не е тоталитарно.
– Какво основание бихте дали днес за съществуването на БТА, когато достъпът до информация е светкавичен и всичко е в интернет?
– Гаранцията, че в БТА всичко е точно и няма манипулации. Няма фалшиви новини. Това се гарантира от тези 125 години история, но и от закона. Когато институцията се ръководи от хора, които имат съзнание за това, гаранцията става абсолютна.
– Колко хора използват днес БТА?
– Колкото пожелаят. Ползва я всеки, но много рядко я цитират. Предпочитат да копи-пействат, но това е драмата, или по-скоро практиката, при всички агенции по света.
– Прави ми впечатление, че се цитира, когато агенцията е „Ройтерс“, но когато е по-малка агенция или сайт, източникът се пропуска.
– Пише „Ройтерс“, но всъщност е БТА. Когато телевизиите цитират „Ройтерс“, тя винаги е БТА. Вече не са абонирани за „Ройтерс“, никой никога не е бил абониран за тях от българските телевизии, защото е извънредно скъпо. „Ройтерс“ у нас се ползва през БТА. БТА получава пари, за да се абонира за „Ройтерс“ и по този начин абонира всички медии. По същия начин за „Асошиейтед Прес“ и „Франс Прес“. При сегашния директор Кирил Вълчев в БТА много стриктно се спазват изискванията за правата и правилата на тези агенции. Когато аз бях директор, не ги спазвахме толкова. Примерно БТА може да ползва всичко от „Ройтерс“, получава универсалната най-бърза и добра емисия, но може 10 пъти на месец да пусне цял текст. Иначе – преразказ. А едно време, в последните прочути 45 години, излизаха бюлетини, пълни с цели текстове от „Ройтерс“, „Асошиейтед Прес“ и прочие.
– За жалост читателите нямат добра медийна грамотност и често наричат международната журналистика „превод“. Нерядко попадам на коментари и под публикации на „Площад Славейков“: „Тук не сте го превели точно“. Така е, разбира се, не превеждаме художествена литература, а правим журналистика. Стои и въпросът с авторските права. Преди 1989 г. БТА издаваше някои легендарни издания, които не се наричаха списания, защо?
– БТА издаваше четири списания, които никога не се наричаха списания, а седмични издания. Те бяха родени и заченати в грях и правеха нещо, което не беше редно. Но във всеки текст, публикуван във всяко едно от изданията, се отбелязваше източникът. Продаваше се на цялото население и БТА се издържаше основно чрез тези издания… От 1970 до 1989-1990 г. 75% от приходите на БТА са били от четирите списания.
– Най-успешното е „БТА Паралели“. Какъв беше тиражът му в най-добрите му години?
– Тиражът му беше 300 хил., стигал е и до 500 хил. Веднъж седмично излизаше, правеха го главен редактор, зам.-главен редактор и трима, най-много четирима редактори. Работата на редакторите беше да ровят в огромното количество информация, която се получаваше в БТА, от вестници, списания, специално абонирани, илюстровани списания от Европа и Америка. При превода се използваше целият огромен преводачески потенциал на агенцията. Това бяха извънредно много хора, които превеждаха от всякакви езици.
– Като дългогодишен журналист от БТА, по-свободен ли се чувствахте, работейки там в онези години, научавайки повече за света, или по-скоро обратното?
– Никак не съм се чувствал свободен. Аз работех във „Вътрешна информация“ – инструмент на държавата и на единствената партия да управлява всички медии. Затова и написах книгата „История на БТА“, да покажа какъв е този инструмент и какво правеше.
– Налагало се е да отразявате манифестации, как се прави това?
– По сценарий.
– Може би не е било нужно дори да присъствате?
– Не, трябва да отида да видя кой присъства.
– И това ли е новината?
– Да. По сценарий се правеха погребения дори. Да не говорим за събрания, конференции, конгреси и т.н.
– Кое е най-посещаваното погребение в България?
– Аз съм бил на две най-посещавани, на Мара Малеева и на Людмила Живкова.
– Колко души имаше на Людмила Живкова?
– Не знам, не сме ги броили. Пишехме колко часа е вървяла колоната – 8, 10, цял ден. Беше в Народното събрание и опашката се виеше от хотел „България“.
– Защо се редяха хората на тези опашки, какво искаха да видят? Днес сте вече свободен да го коментирате.
– При всяко положение опашката на погребението на Людмила Живкова беше израз на уважение. Но повече беше от любопитство.
– А не от раболепие?
– Какво раболепие може да има при една жена на опашката, довела и двете си деца, защото няма на кого да ги остави?!
– Отиват след смъртта да видят дъщерята на Тодор Живков?
– Да, защото знаеха, че Людмила Живкова не е случайна фигура. Тя беше свръхпопулярна и преди смъртта си. Тогава се реши, че е умряла насилствено, това бе слухът, който тръгна. Много хора бяха убедени, че е така, хората не знаеха или се дочуваше за нейното заболяване. Тя имаше особено заболяване.
– Това е може би една от първите конспиративни теории в най-новата история на България.
– Ами тогава хората на върхушката не боледуваха, умираха изведнъж. Ако някой отсъства от един президиум на някакъв конгрес, това се приемаше като знак, че или ще го свалят, или ще умре всеки момент. И западните кореспонденти, които работеха в София, използваха това: „Аха, еди кой си вече на трето събрание подред го няма в продължение на пет месеца…“. И днес се отразяват погребения, но в съвсем различен аспект.
– Като журналист, пращан през годините да отразява десетки погребения на личности от културата, в „Площад Славейков“ преустанових тази практика – не само защото ми действат зле емоционално, а ми се струва и твърде жълто да се отразява скръбта в такива моменти.
– Жълто е. Телевизионните репортерки отиват пред „Св. Седмочисленици“ и интервюират все едни и същи трима души, никакво въображение. Те го правят за почит, но задават въпроси невъзпитано, неинформирано.
– Този жанр продължава да се практикува в медиите, рейтингът показва, че мелодрамата привлича зрители, за съжаление редакторите не полагат усилия да дадат указания на репортерите какво е допустимо да се пита в такива ситуации.
– Това не означава, че не се изразява почит. Отиваш да заснемеш и опишеш поклонението пред един човек – не защото не го харесваш, а защото е популярен преди всичко.
– Коя е най-трудно постижимата ценност за една медия днес?
– Една ли? Обективността вероятно е проблем най-вече на младите репортери, но е огромен проблем и за редакторите, защото ако са по-опитни, те са расли в други години. За съжаление, аз добре познавам тези години и в съзнанието на тези хора са останали безусловни щампи. Как например се отразява конфликтът Израел – Газа в момента – палестинците винаги са страдалци, американците и евреите винаги са лоши. Това е абсолютна съветска щампа. Никой не се занимава да прочете историята, да се поинтересува какво се е случило на тези места. Защото историята в България се преподаваше по съветски учебници и вървеше деформирано още от текстовете за Римската империя.
– Къде забелязвате тази липса на обективност в отразяването на този конфликт?
– Къде ли не, непрекъснато. Аз не слушам радио, гледам не повече от три телевизии, и то рядко. Но не съм доволен. Те съобщават какво се е случило тази нощ според някакъв източник, без да дават бекграунд на конфликта. Как може на 8 октомври вече никой да не помни какво се е случило на 7 октомври? Вярно е, че там е много заплетено, конфликтите в някои части на Близкия Изток са на по хиляда и повече години. Там никога не е съществувала палестинска държава, но израелска – да, ако говорим за Стария завет. Няма взискателни, качествени редактори. Репортерите са млади и недостатъчно образовани. И крайният резултат е деформация.
– Може би защото не се прави международна журналистика, а се превежда?
– Не само. За да правиш международна журналистика, трябва да имаш интереси. Добре, знаеш френски, но какво от това? Познанията по история, познанията по всичко са важни, когато работиш на такова място.
– Вие не давате пример, но аз ще посоча. В телевизионен репортаж в рамките на две изречения се съобщава противоречива информация, първо, че Газа е окупирана територия и в следващото изречение, че не трябва да се допуска навлизането на израелски войници на територията на Газа. Няма никаква рационална връзка между двете.
– Изобщо не се замислят, за съжаление. Инерцията от годините, в които мина и моят живот, е огромна. И тя не може да се изличи още много години, според мен. Не вярвам, нямам и сведения, че някой плаща копейки, за да има такъв тип деформирана информация.
– Причината вероятно е по-скоро немарливост.
– Немарливост е много мека дума в случая. Виждаме неподготвеност, нежелание да вникнеш в нещата. И ако и редакторът не изисква това, ето ги калпавите новини.
– И всичко това се изсипва през телевизора върху едни хора, които се опитват да се ориентират в ситуацията…
– Те не се и опитват. Режат лук, пържат кюфтета или си пият ракията, докато вървят новините.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение