Софийски международен панаир на книгата

Появи ли се Стефан Данаилов, манифестациите опустяват

Актьорът в първите си роли във Военния театър, преди да поеме реализма в Народния

Стефан Данаилов като Сенебирски в спектакъла „Албена“, постановка Асен Шопов, 1975 г. Снимка: Театър „Българска армия“ - Появи ли се Стефан Данаилов, манифестациите опустяват

Стефан Данаилов като Сенебирски в спектакъла „Албена“, постановка Асен Шопов, 1975 г. Снимка: Театър „Българска армия“

Когато през 1975 г. Стефан Данаилов поема ролята на Сенебирски от постановката на Коко Азарян „Албена“ в „Театъра на армията“, той вече е преодолял синдрома на театралното пространство. Няколко години по-късно, когато направих първото си интервю с него, той каза, че в „Армията“ постъпва направо от финала на снимките на „На всеки километър“ и отначало не можел да усети пространството на сцената. Когато репетирал и трябвало да отстъпи пет крачки назад, той очаквал, че ще стигне до стена и ще се облегне на нея. Така преценявал на окомер. Но никаква стена не достигал и когато се оглеждал, виждал, че стената е още поне на десетина крачки зад него. Адски конфузно, си мислел.

Сенебирски е първата роля на тази сцена, в която публиката откроява присъствието на Данаилов. Той играе от няколко години в „Театъра на армията“, дебютирайки през 1973 г. с ролята на Венецианеца от „Време разделно“ по романа на Антон Дончев, под режисурата на Асен Шопов. Този режисьор е майстор на многолюдните сцени и в тарапаната на случващото се е голям късмет да се забележи Стефан Данаилов. Той няма да бъде отличен от зрителите и анализаторите и в следващия сезон, когато Азарян поставя първата си „Вишнева градина“, определяйки за Стефан ролята на слугата Яша. Понеже е възможна тайна плътска връзка между богаташката Раневска и слугата Яша, който винаги се мъкне с нея, Азарян избира красиви актьори за тази роля (в спектакъла на Народния театър, лебедовата песен на Азарян, Яша се играе от Владо Карамазов). Но патосът на спектакъла в „Армията“ се носи от изненадата с гротесковата игра на Наум Шопов като брата на Раневска и за Стефан Данаилов като красавеца Яша никой не се сеща.

Стефан прави най-добрите си роли чак към края на седмото десетилетие – Стайлз в „Сизве Банзи и мъртъв“ от Фюгард на Азарян (1977) и Камий Демулен в „Делото Дантон“ от Пшибишевска на Анджей Вайда (1978). Но със Сенебирски в „Албена“ (1975) той загатва силните си страни.

Богаташът Сенебирски, толкова увлечен по Албена, че ѝ досажда безспирно във форми, които днес наричаме насилие, винаги е представян негативно на българската сцена, печелейки враждебно чувство сред зрителите. Стефан обаче показа симпатичен в увлечението си млад мъж, толкова незрял в любовната игра, че не знае как да постъпи, за да покори красавицата Албена. Неговият Сенебирски не е семпъл простак, който се фука с богатството си и се отнася високомерно с околните. Сенебирски на Данаилов изглежда толкова влюбен и пламенен, че ти се иска той да има афера с Албена, а не пресметливият коцкар Нягул (Васил Михайлов), който омайва Албена, обаче не предприема никаква стъпка да остави семейството си заради нея.

Понеже Азарян опитва „Албена“ най-напред в Пазарджишкия театър, той завежда Ламбо там на гастрол. Софийският актьор се присъединява към колегите си от Пазарджик на честването за 24 май и взривява цялата манифестация. Като пускат новината, че майор Деянов е при театъра с местните артисти, натам се юрват тълпи зяпачи, последвани от участниците в манефистацията. Стефан Германов, по това време актьор в местния театър, описва конфуза на градските управници, наредили се тържествено на изградената трибуна на площада. Изведнъж хората около тях изчезват, а и шествието се разпада. Няма кой да марширува пред трибуната.

Стефан Данаилов се включва с ентусиазъм към екипа на „Сизве Банзи е мъртъв“ (1976/1977). Концепцията на Азарян приляга идеално на неговите предпочитания. Освен автор на пиеси, Фюгард е и режисьор и продуцент на трупи от чернокожи в ЮАР. Той прави зрелищен театър, който трябва да обхване вниманието на зрителите и чак тогава да формулира посланията си. Пиесата включва три актьорски роли за чернокожи жители на порт Елизабет, ЮАР, по времето на управлението на белите, определяно като апартейд. Азарян така моделира спектакъла, че рецензентите въобще не се усещат, че на сцената в клуба на ТБА зрелището в стила на вариете се глуми над антихуманните правила за живот при Тодор Живков. Сизве Банзи (Васил Михайлов) е чернокож, въдворен със семейството си в резерват, на когото е забранено да се мести без разрешение от властите. Всяка негова стъпка се отразява в досието му. Един ден той успява да се измъкне и намира убежище в големия град при чернокож собственик на фотографско ателие (Асен Кисимов), който му предлага да вземе паспорта на убития чернокож Звелинзима. Само по този начин той ще успее да си намери работа, ще заживее в града и ще изпраща пари на жена си, останала в далечния резерват с трите им деца.

Стефан е в ролята на фотографа Стайлс, който прави снимки на възкръсналия Звелинзима и открива представлението с монолог за живота си преди фотоателието. Разказът за срещите с хора, където е работил, за приятели и врагове е като one man show и Стефан е щастлив, защото е страхотно изобретателен в закачки с публиката, смесвайки битови комични описания с коментари. Облечен е с бяла риза под черен елек и носи вариететно бомбе, подобно на шапката на Чарли Чаплин, също както другите двама в спектакъла. Общува с публиката като с приятел, провокира я като водещ на шоу, представяйки комично или назидателно хората, за които разказва.

Изпълнението му е качествено и превъзхожда по театралност много роли в следващия му творчески етапи като актьор на Народния театър. Лекотата, с която се преобразява в различни персонажи, остава характерна черта на актьорския му талант. Когато го питат дали има в рода си човек със същия пиетет към играта и преправянето, на който той е наследник, Стефан споменава дядо си Димитър, баща на майка му, който изумил ловешкото население, като се пързалял с кънки по заледената река Осъм. Донесъл ги от Виена, чудо невиждано за местните.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

През 1979 г. Стефан Данаилов се прехвърля в трупата на Народния театър. Той не излиза от „Армията“ тихо и незабележимо като по пантофи, а с гръм и трясък на последната си роля, Камий Демулен, от мегапостановката „Делото Дантон“ на полската писателка Пшибишевска. Режисьор е Анджей Вайда, вече световно име заради филмите си, отрупани с награди – два пъти „Оскар“, „Златен лъв“ във Венеция, „Сезар“, „Златна палма“ в Кан и т.н.

Вайда е убеден антикомунист, занимава се с политическа дейност и не ми е ясно как е станала уговорката с българските власти за неговото гостуване в рамките на дни на полската култура. Той е изкарал премиера на „Делото Дантон“ в Полша няколко години по-рано и предлага същия текст за „Армията“. В София остава на квартира в дома на Стефан Данаилов, който ще знае впечатленията му от първо лице. Режисьорът, създал Цибулски, Беата Тишкевич, Пшоняк и Олбрихски като актьори, бил поразен от високото качество на игра на българските актьори по време на репетициите. Стефан ще си спомня по-късно как Вайда, доволен от постигнатата сила на чувствата на неговия персонаж, Камий Демулен, говори, че иска да го покани в Полша за следващия си филм. Стефан обаче не се свързва с режисьора, след като той си тръгва от София, и тази уговорка пропада. Такъв съм си аз, заключава Ламбо, не поддържам контактите, от които мога да имам полза.

В „Делото Дантон“ Стефан Данаилов е в ролята на журналиста Демулен, ерудита сред революционерите, едновременно приятел на Дантон (Васил Михайлов) и на Робеспиер (Наум Шопов). Антимонархистите вече се разпадат и по законите на всяка революция, която изяжда децата си, се опълчват едни срещу други. Който надделее, изпраща на гилотината другите. Действието е в съдебната зала. Част от публиката е на сцената, част от актьорите са на първия балкон, преобразен в галерия за подсъдимите. Освен две пейки и една маса, на сцената няма друго.

Представлението е изключително силно. Остава като образец на политически театър с мощен действащ текст, режисура без насилие, усещаща актьорския дипазон, и с актьори, които за пръв път разкриват границите на потенциала си. Омагьосващо е и за обикновената публика, и за театралите.

Вайда е поразен от техниката на Стефан Данаилов. На външен вид актьорът е лекомислен, неангажиран с дълбоки прозрения и морални позиции „на всяка цена“. Това състояние по-лесно го отправя към изблиците на чувства, които всъщност изразяват мислите и позициите на персонажа му. Демулен в изпълнението на Данаилов е спонтанен, поривист защитник на убежденията си, в които не търси логика и история. Той усеща, че приятелят Робеспиер ще го изпрати на гилотината, ако не се хваща за сламките, които му подхвърля. Но не може да укроти страстите си и да угаси пламъците на тяхната защита.

Групата на обречените революционери зад перилата на съдебното балконче наистина е силно живописна. В нея са ехидният Дантон, знаещ предварително отговорите на въпросите, които задава, и разпаленият Демулен, защитаващ онова, в което вярва. Стефан е в сако с много широки ревери и бяло жабо. Много красив. Във филм, заснет по време на репетициите на Вайда, има кадър, в който режисьорът иска Демулен да бъде облечен повече по домашному и Стефан сваля сакото, оставайки по снежно бяла риза. Истински благороден персонаж от края на ХVІІІ век! Вайда го оглежда с доволно лице. В разговора ми със Стефан по-късно той си спомня, че Вайда работи като с китайска игла. Толкова детайлен и бавен:

„Толерира актьора и той се хвърля с всички сили и умения. После Вайда го намества, а актьорът живее със самочувствието, че сам е направил всичко“.

В „Делото Дантон“ силно присъствие имат и други актьори на Военния театър – Илия Добрев, Никола Гълъбов, Любомир Димитров, Веселин Василев. Стефан не обича толкова много водката, както демонстрира полякът. Но признава, че вечер се напъвал да не изостава в компанията на Вайда и сутрин на репетициите бил малко разсеян. А Вайда бил екзалтиран от това, което показвали българските актьори. Страхотно темпераментни, страхотно навити.

Когато спектакълът гастролира в Москва за две представления, публиката полудява. Стефан описва в бележка за в. „Народна култура“, че московската интелигенция се изсипала на представленията, приети възторжено и със завист, че българите са имали разрешението да играят този текст и да поканят Вайда. И екипът решил да подари на московчани още едно, трето представление.

В Народния театър Стефан Данаилов попада в руслото на стари традиции. Ще трябва да се откаже от играта като поведение на своя персонаж, от смели интерпретации на ролята и спектакъла. Персонажите му в постановките на Енчо Халачев („Помагай ни, любов“ по Шекспир) и Филип Филипов („Майор Барбара“ от Шоу) са ясни и недвусмислени, в линията на психологическия реализъм.

В „Хамлет“. Снимка: Народен театър

Заедно с Мариус Донкин в „Енигматични вариации“. Снимка: Народен театър

От киното продължават да го търсят и Стефан влиза в механизма на заетите в киното актьори, които живеят по сложен график, съчетавайки репетициите в театъра със снимките на поредния филм. Добре, че представленията в Народния театър не падат лесно и се прехвърлят от сезон в сезон. „Майор Барбара“ се играе 6 сезона, „Иван Кондарев“, „Под игото“, „От ума си тегли“ – 4 сезона, „Дон Жуан или Каменният гост“ – 5 сезона, „Цената“ от Артър Милър – 7 сезона, „Дон Кихот“ по Сервантес – 9 сезона и пр.

Така отпада уговорният и ангажиращ период на новите репетиции. И Стефан вижда премиерите на „своите“ филми – „Иван Кондарев“, „Юлия Вревска“, „Обич“, „Нощем с белите коне“, „Вината“, „Дами канят“ и т.н. Той вече е институция в театралното и филмовото изкуство, голяма фигура в българската култура.