Самуел Финци: Българинът винаги е против

Стотици хиляди се стичат в центъра на Париж, за да видят опакованата Триумфална арка, последния проект на Христо Явашев. Сред посетителите още първите дни имаше и много българи, пътували специално до френската столица, за да видят триумфа на Кристо. Немалко хора наблюдават техните снимки и възторжени впечатления в социалните мрежи и не пестят коментари. Основните два аргумента срещу произведението са „не го харесвам, защото не го разбирам“ и „не го харесвам, защото Кристо никога не се е гордял, че е българин“, а много често, по някаква странна логика, се прави връзка между тези две основания.

Актьорът Самуел Финци е един от първите българи, които се озоваха в Париж, за да видят отблизо мащаба и внушението на това произведение. Поканихме го на разговор, за да споделим радостта от изкуството на Кристо, от липсата ѝ и да обсъдим естеството на изначалната съпротива на българина. Интервюто е осъществено по Скайп, тъй като г-н Финци в момента се намира на снимки в Мароко.

– Защо дори посмъртно триумфът на Кристо не успя да трогне българина, г-н Финци?

– Не бива да обобщаваме – аз съм сигурен, че има много хора, които са се трогнали, както казвате, и ще продължават да се трогват. Но колкото и да ми е тъжно да го заявя, явно това желание да унищожиш, да смачкаш нещо величествено и вече доказано – независимо от това дали ти харесва (има различни мнения, разбира се, никой не е длъжен да харесва това, което другите харесват) – но желанието да го съсипеш – това явно, си казвам, може би наистина е някаква национална черта. Знаете, аз от доста време живея навън и трябва да ви кажа, че не съм срещал подобен разрушителен порив в други култури. Все съм вярвал, че хората желаят доброто на другия, независимо от това дали чак толкова одобряват какво прави той – а в случая говорим за едно произведение на изкуството все пак – но явно тази черта на характера, уви, е част от нашия геном. Малко е печално това.

Пак казвам, да не обобщаваме – има достатъчно хора, които са възторгнати, възхитени, упоени от това, което прави Кристо.

И тук не става дума само за това дали той е от български произход, или не. Тенденцията за отричането на една или друга личност не е само българско явление. Но явно у нас тя е част от народопсихологията ни.

Впрочем, прочетох някои коментари за Кристо на хора от различни медии, хора като този, как се казва, Волгин?

– Петър Волгин.

– И другия…

– Явор Дачков?

– Да. Това са хора, движещи се в медийното пространство, имащи някакви последователи, които се интересуват от тяхното, така, меродавно мнение. Бих се отплеснал малко и ще кажа следното. Помните вероятно моето участие като водещ на „Берлинале 2020“ когато бях запитан дали се чувствам горд от това, че съм българин. Отвърнах, че гордостта за мен не е термин, с който боравя – и ако става дума за гордост, то не съм горд от това какво се случва на политическата сцена в България. Веднага бях обявен за родоотстъпник и още какво ли не… Малко хора пожелаха да разберат и разбраха какво искам да кажа. И това бяха хора, на които вярвам и с които имам разговор.

Така че… ако сега ме запитат дали съм горд с нещо, бих казал друго: срам ме е, срам ме е от тези двамата, срам ме е от това, че Волгин е бил ученик в Класическата гимназия, която аз самият съм завършил, срам ме е от това, че съм имал нещо общо с Явор Дачков и е имало период в живота ми, в който съм го смятал за, така да се каже, съмишленик и за човек, с когото мога да имам разговор. И се питам, какво трябва да се е случило с тези хора през живота им, за да си позволят да се отнасят така към събитие като опакованата Триумфална арка. Ако са се продали, ако наистина за това, което пишат, получават средства, то това трябва да са много средства. Тогава – да, бих го разбрал, не бих го одобрил, но бих го разбрал. То значи те просто са се продали. Има и такива. Но ако пък не е така, ако това е тяхното лично мнение, то срамът ми се увеличава.

– По повод участието ви на „Берлинале“ вие казахте, че не разбирате изискването да се гордееш с родината си. Това е в основата, общо взето, и на отношението на мнозина към Христо Явашев – Кристо. Проблемът на много от хората, които не желаят да разберат неговото творчество, е, че те не проумяват защо Христо Явашев не се гордее с родината си.

– Защо не се гордее? Може би защото Кристо е пожелал да бъде свободен артист. „Гордост“, предполагам, също не е термин, с който той би се идентифицирал. Той е човек на света, неговата родина е изкуството. Кристо никога не е лъгал за това, че произхожда от България, никога не е отричал, че е живял тук 19-20 години. Аз също никога не го отричам. Но какво значи „да се гордееш“ с родината си? Ти какво си извършил, раждайки се тук, за да се гордееш? Аз лично никога не мога да кажа, че съм горд от себе си, аз се радвам, разбира се, когато съм постигнал  нещо така, както съм си представял, че е трябвало да бъде постигнато, и – да, може би се появява известно чувство на гордост, казваш си „Да, успях“. Но да се гордея с родината… след като по някакво стечение на обстоятелствата с едни хора случайно сме родени на една и съща територия! И когато ти се каже „Този човек произхожда от тук“, да отвърнеш „И аз произхождам от там“. Добре, много хубаво, това е радостно чувство. Но какво си допринесъл за това със собствените си усилия? От друга страна, разбирам, че хората, които одобряват това, което върши Кристо, им е приятно, когато се спомене, че, да, той също идва от мястото, в което и те са израснали. Това, разбира се, не дава никакви преимущества, не значи, че ще станеш Кристо един ден – но ако на някои това им харесва, добре.

– И все пак, ако с подобна личност произхождате от една и съща територия, това не ви ли дава някаква надежда? Надежда за бъдещето.

– Каква надежда, за мен самия?

– Как изживяхте срещата си с опакованата Триумфална арка?

– Аз я посетих преди да бъде официално отворена за публика – макар че как да не е официално отворена, след като непрекъснато наоколо минаваха хора и наблюдаваха процеса на цялото опаковане. Но официалното откриване съвпадна с Деня на историческите и културните паметници във Франция. Кметството беше затворило за автомобили целия „Плас де Л’Етоал“, така че хората да могат да ходят пеша. Давате си сметка какво значи това да затвориш кръговото движение на Триумфалната арка, от което излизат 12 булеварда за един град като Париж, и то за три последователни уикенда – да затвориш основните му артерии, за да могат хората свободно да се наслаждават, да преживеят това събитие.

И ако това не може да се съобрази от някакъв провинциален мозък в центъра на една столица от 1,5-2 милиона души, в една малка страна – и вместо това да се възприеме като радост, а да се опиташ да го смачкаш… Тези хора са пълни с омраза някаква, със злоба, която на мен ми е много чужда. Нямам конкретно обяснение. Да, бих предположил за медиите, че това са поръчани статии.

– Това с поръчаните статии, струва ми се, граничи с теории на конспирацията. Може би споменатите от вас хора са еволюирали в мисленето си…

– Нека да ги наричаме с точните имена: деволюирали идиоти. Ще го кажа… да. Аз нямам какво да губя. Не ме интересува какво ще кажат за мен точно тези хора, наистина не ме интересува.

Вижте, пак започнах да говоря за себе си, Кристо е основното събитие. Просто направих лека асоциация с предишни случаи… не ми минава през ума да се сравнявам с него, тук става дума за световно събитие. Това е едно световно събитие.

– Как си обяснявате липсата на интерес от българските власти, с изключение на министъра на културата Велислав Минеков, към едно световно културно събитие, в центъра на което е българин? Впрочем, най-известният българин в света в момента е човек от културата!

– Това означава, че тези хора са загубили абсолютно отношение към това какво се случва в света и този случай е показателен. За всичко се намира извинение, човек може да каже „Ние имаме достатъчно проблеми, какво ще се занимаваме с това какво се случва навън“, но от друга страна нали непрекъснато се тупаме в гърдите България колко е дала на света и как едва ли не цялата цивилизация произхожда от тези 111 хиляди квадратни километра, на които е разположена нашата страна. Наблюдаваме абсолютна дезаинтересованост към света и занимаване със собствените си нищожни проблеми – ясно ми е, че в момента България е потънала в политическа криза, всичко това ми е ясно, но както Вие споменахте преди малко, ако нещо може да даде малко надежда, то това е именно такова едно събитие, че в света все още има красота.

Кристо никога не се е занимавал с политика, проектите му – сам е казвал – нямат никакъв политически аспект. Казвал е също, че в нещата, които прави, не трябва да се търси някакъв смисъл. Всичко това е направено, за да бъде красиво, да доставя удоволствие на хората. Ставам емоционален, когато започна да говоря за това. Само когато застанеш пред едно такова произведение, можеш да го усетиш наистина. Всеки може да го види по собствен начин, никой не е казал „Трябва да разбереш еди-какво си“. Може нищо да не разбереш, въпросът е въздействието, което има върху тебе. Върху мен това има въздействие.

– Можете ли да дефинирате накратко онова, което изпитахте, заставайки пред Арката? Ако, разбира се, не е твърде интимно това, което сте изживели.

– Вижте… разбира се, че е интимно всяко едно възприемане на някакво произведение на изкуството… аз дори не го преживявам толкова като произведение на изкуството, не ме интересува дали е произведение на изкуството. То е преживяване. Едно нещо бива скрито от теб, за да си представиш какво може би има зад покривалото му. Като наблюдавах опакованата Арка, изведнъж ми се видя като детска рисунка, изрязана в небето като че ли с ножица, много наивно изрязана и поставена в центъра на един огромен град, с едни правилни такива архитектонни, архитектурни структури. В един момент ми се видя голяма, в един момент ми се видя малка тази Арка. Наблюдавах при различни осветления. И всичко това е свързано с настроение, с лични изживявания, които са моментни, някои от тях остават, и, какво да ви кажа, това ще ме занимава още.

– Обзе ли ви масовата еуфория у хората наоколо? На Плаващите кейове в Италия усетих една еуфория, която някак си се оказва заразна за всички, които се намирахме там.

– Разбира се, че я усетих. Ми ще ви кажа. Само първия ден го посетиха 100 хиляди души, само първия ден. В неделя са били вече към 250 хиляди. Представете си какво ще става оттук нататък. Започнаха да се появяват и разни пърформанси. Аз си спомням, спомням си какво чувство предизвика у мен още покриването на Райхстага. Какво настроение цареше отпред, на поляната. Какво беше след това на Кейовете, на всичките големи проекти на Кристо, това настроение, навсякъде е била тази еуфория, за която Вие говорите. Хората се радват.

– Някои твърдят, че на Триумфалната арка се усещала липсата на Кристо в реализацията на това произведение…

– Със сигурност се усеща липсата на неговата енергия, неговата, да, енергията му. Докато изникне произведението… Вижте, всичко това, което е направено, до последен детайл е нарисувано, начертано, всяка гънка, всички въжета как трябва да бъдат разположени, тази лека асиметрия, за да живее предметът, всичко това е било измислено предварително от Кристо и сега просто бива изпълнено от Владимир Явашев и неговия екип. Така че в това отношение Кристо беше там, и го нямаше. Тоест, обратно, нямаше го, но и беше там.

– Духът му, може би.

– Духът му е там, духът му е там, разбира се, всички говорят за него и какво по-хубаво от това да си някъде другаде и това, което си мечтал да създадеш, да се осъществи дори и без теб – значи си оставил много след себе си, успял си да оставиш следа… твоят силует продължава да живее в пространството, то е там и всички биха могли да го усетят.

– Не е ли логично Владимир Явашев, помощник на Кристо от дълги години, да продължи да осъществява неговите проекти?

– Дано Владо да успее да осъществи още от идеите, от проектите на Кристо.

– В социалните мрежи някои нарекоха „популизъм“ отношението на президента Макрон и властите във Франция към опаковането на арката, флирт с народа, предоставяйки му зрелище след Ковида. Какъв е Вашият коментар?

– Вижте, ние говорим за Франция. А Франция все пак е страна с доста силна културна традиция. Макрон не е единственият политик, който поддържа създаването на едно произведение на изкуството като опакованата Триумфална арка. Нека да не забравяме политическите дебати в Бундестага около изникването на Райхстага, колко години траяха. Да не забравяме опаковането на Пон Ньоф, когато Жак Ширак беше кмет на Париж. Макрон се вписва в традицията на всички френски политици, които поддържат културата, за щастие. Какво значи популизъм – това, че една страна се грижи за културата си? Е, ако това е популизъм, то нека да имаме такъв популизъм в България, а не този на националистическите ни партии. Това би ме зарадвало.